понеделник, 28 март 2011 г.

Есенно момиче

Родена в есента,
живееща в мечтите.
Боса и сама,
вечно, вечно скитам.
Имам мъничко хвърчило,
вятъра преследва всеки ден.
Аз със него преоткривам,
този свят така несъвършен.
Той ме гледа, аз го гледам,
чудим се един на друг.
Той е толкоз неугледен, 
аз пък - сякаш не от тук.
Да го попитам - няма време,
бързаме, и аз и той.
Как ли носи свойто бреме?
Питанките са безброй...



неделя, 27 март 2011 г.

Въздишките и ти...

Денят - пореден. Очакването - същото.

И мислите, и думите, и грешките...
И тъй остават непотребни,
и радостите ми, че и въздишките.
С теб си лягам, с тебе ставам,
и нищо, че те няма във леглото ми.
Чаршафите разхвърляни оправям,
миришещи на бурните ни вечери.
Усеща ли се похотта ни, снощната?
Или за нея сетива си имам само аз?
Усетих - ти отново беше лошият,
а аз - икона сред иконостас.
Аз още спях, когато ти си тръгна.
Без гузни погледи или слова.
Дори не пожела да те прегърна,
кога си се научил на това?!
Нима превърнаха те в празна сянка,
крилете ти отрязаха без жал?
Затворен, закопчан като във рамка,
кога ли пак ще бъдеш цял...?
Кога ли аз ще бъда цяла?
Разбита съм на малки светове.
И всеки иска само тебе,
и все към теб ме дърпа и влече.

Денят - пореден. Очакването - същото.
И мислите, и думите, и грешките.
Оглеждам се в лазура толкоз бледен,
и пак нахлузвам дрехите с въздишките...

четвъртък, 24 март 2011 г.

Irena's bunji vol.2


24.03.2011 г. - моя милост натрупа още опит в скачането с бънджи. :P Да, днес пак скачах, за втора поредна година – третият ми скок. Какво да ви кажа... беше хубаво, пак леко страшно, изживяване един път! Но не беше като първият път. Определено. Всъщност доста повече се чудих дали да скачам, може би защото имах повече време, не знам. Тази година имах цяла седмица за размисъл, но все пак отидох. Един път в годината е, пък и бях казала вече, че ще скачам, нямаше как да се отметна... ;)
Още от сутринта бяхме на лекции. Приключихме на обяд, а до тогава мисълта, че ще скачам ми минаваше често през главата, а стомаха ми се свиваше на топка. Поне това усещане не се беше променило... С колежките се запътихме към моста към 14 часа, тъкмо беше напекло слънчице (нещо, което предните дни беше мираж). Цял ден духаше, но стъпвайки на моста, сякаш задуха още по-силно. Но както казах, гравитацията си е гравитация и ще си свърши работата. ;) Нямаше много желаещи. Тъкмо бяха екипирали едно момиче и очевидно аз бях следващата. Отново попълних декларацийка като през това време момичето явно се беше метнало (беше много тиха). И аз бях на ред... Малко снимки, малко усмивки, коланите, въжето, инструкциите. Момчето, което ме екипираше беше голяма шматка :D. Каза ми: „То на перилото е най-страшно. Може да се качваш!“ :D. Много успокояващо беше... хубаво, че бях скачала преди. Качих се и след няколко секунди вече летях надолу. Не ми се викаше, но като че ли това беше най-добрия начин да покажа, че ми е готино :P . И въжето се опъна... не беше толкова страшно, колкото миналата година. Летях си, махах си, виках си на воля, а отгоре ми се хилеха (отново) :P . 
Както си се люшках, чух от горе момчето да казва: „Мацка, аз ше ходя да хапна малко, че съм гладен..." :D. Изкрещях само, че няма проблем, защото „на мен ми е супер тук долу“. Вятърът обаче си играеше с мен... почти не спрях да се люшкам, а спуснатото въже едва стигна до ръцете ми. След малко бях горе - на твърда земя :). Облякох се и си заминахме. Всичко се случи страшно бързо, сякаш превъртяхме лентата... Или просто бях претръпнала, тялото ми знаеше какво ще му се случи. Въпреки това си беше вълнуващо! 
Сега едва пиша тези редове, понеже съм адски изморена... явно емоциите ми дойдоха в повече :]. Но си заслужаваше – и притеснението, и парите, и умората... Но не е ли това животът – да правиш нещата, които искаш, които те правят щастлив, въпреки всичко. Останалото е просто инструмент. Щастието е важно. А днес си осигурих една голяма доза от него. Надявам се да ви заразя, за да потърсите и вие вашето така чакано щастие. :]








понеделник, 21 март 2011 г.

Моите 10 малки тайни (или известни)

(отдъх) В последно време голямо четене му удрям (не, не на учебниците...). Чета чуждите блогове и се вдъхновявам. То като няма нищо интересно покрай мен, започвам да го търся на друго място това пусто вдъхновение. И го откривам де... поне това. Търсенето се овенча с успех! Иииихуй! Открих, че преди време сред блогърите е започнала някаква игра от сорта на лексиконите или другите подобни. „Моите 10 малки тайни“ - името говори само. Споделяш 10 свои тайни на широката (или не толкова) публика. Открих, че най-интересните са били сортирани в електронен вариант на книга, която прочетох веднагически. Интересно беше. Играта се предава на трима човека. Аз с голеееееемия си набор от Последователи няма на кого да го предам (някой, който не го е правил вече), така че ще си играйкам сама... :D


Моите 10 малки тайни (или известни)

    1. Обичам животните. Много. В момента ми е тъжно, че не мога да си гледам някое, поради стечение на обстоятелствата. При първа възможност ще си взема морско свинче. :)

    2. От 10 години си водя дневници. Сега също имам, но рядко пиша в него. Сега пиша по-открито и не се притеснявам да кажа какво ми е на сърцето и на главата.

    3. Влюбвала съм се два пъти. Поне така мисля. Единият път несподелено, другия път – споделено. Толкова за сега.

    4. В 4 клас танцувах спортни танци. За кратко. Отказах се, заради момчето, което танцуваше с мен. Сега съжалявам, че не продължих.

    5. Харесвам овце. Истинските не толкова, колкото изкуствените – плюшени, керамични и каквито се намерят. Колекционирам всякакви овце и всичко, по което има овце. Но на това ще бъде обърнато специално внимание друг път. ;)

    6. Никога не съм пушила цигара. Никога. Мисля, че няма и да го направя. Безсмислено е.

    7. Удряла съм шамар на момиче. Като малка разбира се. Момичето беше най-добрата ми приятелка, която бързо премина в друг статус по отношение на мен. В своя защита ще кажа, че не можех да контролирам действията си, сякаш бях под хипноза.

    8. Като малка бях много скромно, тихо и срамежливо момиченце. Поне аз така си се спомням. Говорех плахо (когато говорех) и се притеснявах от непознатите хора.

    9. Харесвам свещи и рамки за снимки. Всякакви, нищо, че сега нямам покрай себе си. Това е заради дефицита на пространство. Казала съм си, че когато имам „свое място“, ще го украся с много свещи и много спомени в рамките, които купувам от различни места. Сега само трябва да започна да пътувам и да купувам. ;)
P.S. То мойто ще стане егати сектантската къща, ама както и да е... :D

    10. Колекционирам пари. :D Да, сега ще кажете: „То всички ги колекционираме!“. Да, ама аз наистина го правя. В родния град си имам една малка розова касичка (подарък за 6-7 рожден ден) с катинарче, в която вече има завидна бройка монети. Всичко започна от една случайно намерена чуждестранна монета. След това още една и още една. Някои са ми давани, подарявани, но повечето са намирани на улицата или в калта на някоя градинка. Ако някой иска да ми увеличи колекцията е добре дошъл! :P

И така, това са част от „тайните“ ми. Това е тази част, която мога да споделя. Другото, както сте забелязали, изразявам по друг начин и с други думи... :]


неделя, 20 март 2011 г.

Кой ми липсва?

Ох, липсва ми. Чак сега го осъзнах. Вярно е, че чак когато загубиш някого, тогава осъзнаваш колко много е значел за теб. А толкова добре си живеехме с него в стаята ми. Той малко се скатаваше и рядко си общувахме, но когато решеше, цяла вечер стоеше на телефона и си говореше с мен. Не с думи, по-скоро с погледи се разбирахме... Такъв беше моят Бубо. А сега ми липсва...
Кой е Бубо ли? Вярно, че не съм ви говорила до сега за него. Ама така е... просто и ние рядко се виждахме. В различни градове сме, всеки със своите проблеми и главоболия. Какво да ви кажа за него...? На външен вид е дребен и набит, доста е симпатичен (все пак защо съм го харесала... ;)). Има малко странен тен, но почти не се забелязва. Има и малки очи. Може би затова е лееееко неориентиран и трудно вижда къде върви. :D Интересен е. Има супер готино хоби – обича да лети. Само, че още е малко нов в занаята (обещах да не го казвам, но много се блъска в какво ли не... може би трябва да смени хобито)... Много пъти съм му казвала, че и аз искам да се пробвам, но той ме разубеждава, че не е за мен летенето. Пък и щом той се затруднява, сметни на мен какво ще ми е... Ама както и да е. Бубо (така му викам) е запален и по техниката (като всеки мъж). Всеки път като се видим и се лепва я на телефона ми, я на лаптопа. Хване ли мишката, няма пускане! И затова често му крещя да се разкара, защото почва да ми лази по нервите. Много ме дразни също и когато реши да си тръгне и никога не казва „чао“! Направооо...
Ама не мога да му се сърдя много. Така е с тези, които обичаш. Сега вече не живея в същата стая, а той остана там. Мъчно ми е... На дали ще се видим повече. Но аз се надявам, че ще го засека да лети някой ден. Той няма да се откаже. Такъв си е моят Бубо! Най-дружелюбната миризливка! (inlove) (inlove) (inlove)









Казах ви, че виси много на лаптопа... :X

четвъртък, 17 март 2011 г.

Ще ме чуеш ли?

Тази тема стои в телефона ми (за да не я забравя) от доста време. И все някак нямам нагласата да пиша по нея. Сега обаче, мисля, че мога да драсна два, три реда за това що е разбиране, има ли то почва у нас и очакваме ли да бъдем разбрани въобще някога.
Непрестанно слушам как мъжете, видиш ли (ей, така говореше една моя учителка по физика... колко й се смеехме тогава за това „видите ли“, а сега... :D), не можели да разберат тези „създания на природата“ - жените. Реплики от сорта на - „те, жените, не са хора“, и прословутата поговорка - „Има само два начина да се справиш с жените, но никой не ги знае. „, ги чувам непрекъснато. Очевдно мъжката част от света ужасно много се затруднява в разгадаването на женското поведение. Появиха се какви ли не писания, разясняващи какво значи всяка дума на нежния пол, защо въздиша тежко, защо ти казва „няма значение“ и т.н. . Добре де... Като се замислите, мъже, и вие правите същите неща. Какво се правите на приятно разсеяни... всичко ви е ясно! Оскар Уайлд е казал - „Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани.“ Кажете сега, не е ли вярно? И ние, жените, не можем да разберем някои странности, които често проявяват мъжете. И ние говорим по техен адрес (по друг начин казано – и ние бяхме там, и ние ги оплюхме!). Но истината е, че някои неща просто не могат да бъдат разбрани. Човекът е сложно същество и с риск да предизвикам мъжете ще кажа - „Да, и жените са хора!“. Вие не можете да разберете защо обичам да чета стихове, аз пък не мога да разбера защо си оставяте чиниите неизмити по една седмица, а после търкате като обезумели и псувате на глас. Ей такива екзистенциални въпроси остават неразгадани...
Въпреки че темата придоби доста сексистки характер, идеята не е такава. Въпросът е, че понякога човек има нужда да бъде разбран, или поне да му се покаже, че някой го е грижа за него. И дори да ти се струва „дребна работа“, и дори да не ти е ясно защо, аджеба, се случва всичко това, нищо не ти коства да удариш едно рамо на човека до теб. Няма да те затрудни особено да вдигнеш телефона и да кажеш „Да, разбирам. Не се притеснявай, ще видиш, че нещата ще се оправят.“ . Няма да ти паднат ръцете ако си поговориш малко с мен и напишеш едно „Чао.“ в чата преди да излезеш. Това е въпрос на възпитание и уважение.
Всички знаем, че „каквото повикало, такова се обадило“. Днес ти няма да си вдигнеш телефона или ще ми затръшнеш вратата, утре може да ти се наложи да застанеш пред моята. И тогава, питам се аз, ще има ли кой да ти отвори и да те утеши...?
Хората наистина са сложно устроени същества, но същевременно имат толкова прости желания. Да бъдат разбрани и подкрепени, да им се усмихнеш, да им помахаш, да им напишеш писмо... Понякога не е нужно дори да те разберат, а просто да те изслушат... Това е.


сряда, 16 март 2011 г.

Under construction!

Здравейте! Както някои може да са забелязали, предните два дни блогът беше Under construction. Признавам си, че старият шаблон беше прекалено тъмен, въпреки че овцете са ми слабост... Та реших да сменя изгледа... отново. Ще спестя частта с пригаждането на всички джаджи, защото трябва да си мислите, че всичко е станало много лесно. :D То аз малко се издадох вече де, но няма значение. Не беше лесно, но поне беше забавно. Публиката ми се забавляваше искрено, та и аз с тях, въпреки че осъзнах колко смотани са Paint и някои други програми за картинки, както и, че няма една свястна страница за осъразмеряване на снимки. Но както и да е, това са подробности. Важното е, че всичко завърши добре, а блогът определено носи моя почерк, а не на някое момиче, което обича зайци и кроасани...
Не че аз бих била по-малко странна... харесвам овце и пиша стихове. Само че, друго си е да ти мирише на твое си. Сега остава и да се намери нещо, за което да драсна два реда. Просто някак не се случват интересни неща напоследък... а пролетта вече дойде. Или поне пролетта навън. Вътре... още е зима.
Хайде! Дано ви хареса новия облик на блога... и приятно четене! :)


П.С.  By Bun! (за просветените :D)

неделя, 13 март 2011 г.

Музиката, без която не мога...













































събота, 12 март 2011 г.

Виновни ли сме?

"Заедно" и "ние" премахнахме от речника.
Скъсахме със думите любовни.
Ръце отпуснахме във въздуха,
станахме веднага по-греховни.
Устните залепнаха в мълчание,
целувки нямаше да ги помръднат.
Прегръдките ни станаха желание,
дето няма да се сбъдне...
Сънищата ни обаче се преплитаха,
всяка мрачна и самотна нощ.
Те разбираха, че се обичаме,
и повиваха ни в своя плащ.
Пазеха картини и моменти,
татуираха ни със любов.
Тази, дето не показвахме,
и поливахме със сквернослов.
Сега я искаме обратно, 
ала кой ще я даде...?
Годините отлитат безвъзвратно,
животът бавно ще ни окраде.


...


Миговете се превърнаха във вечност,
снимките напълно избледняха.
След години срещнахме очите си,
ала те не се познаха...
Виновни ли сме?



четвъртък, 10 март 2011 г.

Грубост

Тази нощ ще бъдеш мой!
Господар и роб еднакво!
Ще си моят студ и моят зной,
любов не искам аз обратно!
Искам буря, гръмотевици и страст,
сила, грубост, тежка власт...
... Да произнасям името ти хладно,
искайки те в мен изцяло,
а дъхът ми да раздира жадно
кожата по твойто тяло.
Устните-капани впити във гръдта,
а очите с ярост дупчещи плътта.
Виждат ли отвъд? - аз не ща да зная.
Не е ли това, което искаш?
Мойто голо тяло в тясната ни стая?
Искай...!
Аз пък тишина не искам,
и целувките ти аз не ща.
Сърцето си недей да жалиш,
нека види що е свобода!

сряда, 9 март 2011 г.

Съдба ли е?

Спомних си и в миг прогледнах.
Всичко значи бѝло е съдба.
Да те отмина, ти да ме намразиш,
да ме проклинаш, аз да съм сама.


Да те изтръгна от съня сладникав,
да те изпратя във реалността.
Съдба ли трябва да е миналото сладко?
Съдба - раздялата ни след това?


Съдбовен ли ще е грехът ми с тебе,
или пък е грешка на мига...?
И всяка нова среща е съдба.
И всяко "Сбогом" след това...?


... Моята усмивка в плет от сълзи,
твоето мълчание във страх завързано.
Нима живот ще е това?!
Не знам... Навярно всичко е съдба.

неделя, 6 март 2011 г.

Сняг се сипе на парцали, а не сме се...

...прибрали, прибрали. Не си мислете други неща, че и аз започвам да си ги мисля чак. Въпреки че „малък сечко“ си показа големия... сняг и студ, хич не му пука кой къде е и дали се е... наиграл, наял, прибрал, или каквото там предпочитате. Така хубаво си разклати снежните топки, че вече четвърти ден не е спряло да вали. Вярно, че е красиво, само че мен красотата още не е започнала да ме топли. Хубаво, че ги има печките, т.нар. духалки, че да те продухат като имаш нужда. А ако има човек и една печица, я на въглища, я на дърва, проблем няма да има.
Та така, още не съм се прибрала в студентското леговище, доволно потривам ръце вкъщи. Пия чай, стоя до печката, чакам снега да спре да вали, чакам също да ми пуснат интернет (следствие от предишното), уча (следствие от предишното пък). Но пък не се оплаквам. Дори безинтернетното време ми харесва. Човек усеща как започва да обръща внимание на други, по-важни неща. Дори е възможно да свърши нещо полезно. А и виждаш кой забелязва липсата ти, кой би ти се обадил, или би ти писал дори един прост sms. И кой не, освен ако ти не се сетиш да му звъннеш. Кофти, но истина. Понякога е хубаво да нямаш интернет. Откъсването от света действа пречистващо и опресняващо. Като един душ (за който впрочем мечтая, но това е друг въпрос). Само че има опасност да се залееш вместо с топла вода, със студена. Нали ви се е случвало да объркате крановете на водата... ей така, човек понякога бърка в преценката си, по същия начин... Е, поне следващия път вече си имаш едно на ум и си по-внимателен, знаеш какво да очакваш и от кого. За кранчето говоря, не за друго... ;)
Ей в такива размисли ме вкарва студеното, снежно и безинтернетно време. Когато четете това най-вроятно то вече ще е отминало (както разбрахте всяко следващо е обвързано с предните... съдба). Сега обаче ще се връщам към ученето, че алтернативите не са много примамливи. Ще кажете толкова ли е зле, че чак няма нищо по-интересно от ученето...? Абе има, ама е свързано със студ, а това автоматично го изважда от графата „Ще направя“. Хайде, чао и приятен интернетен ден. :)
And you read the same thing for two weeks...