петък, 29 април 2011 г.

Навярно

♪♪♪ Skunk Anansie - Secretly ♪♪♪




Любов? Това ли каза, че не чух?
Защо говориш толкова вулгарно?!
Та точно ти превърна я във дух,
постави точка, или многоточие. Навярно.


Сълзи? Не знам какво приказваш...
Очите ми са две пустини сухи.
За теб да плача - невъзможно!
Сърцето ми, душата ми - и двете кухи.


Навярно гледаш грешното момиче.
И въпреки че всичко си й давал...
Навярно никога не те е и обичала.
Излъган, просто си се заблуждавал.


Навярно...

сряда, 27 април 2011 г.

Обича ме, не ме обича...?

Обича ме, не ме обича. Обича ме, не ме обича. Обича ме, не ме обича. Уж ме обича... Пф, да бе! Ако ме обичаше... Какво? Какво, бе момиче? (Ако се чудите кой говори сега, това е вътрешното ми АЗ... вероятно) 
Ако те обичаше, какво щеше да направи ли? Всички това се питате значи! „Ако ме обичаше, щеше да ми се обажда постоянно., Ако ме обичаше, щеше да ми го казва.“ Бла, бла, бла. Обаче никога не се питате - „Ако не ме обичаше, щеше ли...“ Ако не те обичаше, щеше ли да те търси? Ами да ти пише? Ами да ти пее? Щеше ли да ти споделя живота си, въпреки че не си толкова голяма част от него? Щеше ли да иска съветите ти? Щеше ли, а? Май не... 


Тогава престани да се питаш и приеми, че хората обичат по различни начини. Понякога разминават пътищата си, но продължават да си махат. И да се обичат. И това може да продължава колкото те искат. Не е вярно, че няма вечни неща. Има, стига да ги поискаш и да държиш на тях достатъчно. Просто светът е толкова необятен, че хората се загубват – помежду си, а понякога загубват и самите себе си. Разумът е коварно нещо... Хубаво, че сърцето си знае работата. 

...не ме обича. Обича ме. :)


понеделник, 18 април 2011 г.

* * *

♫ Scorpions - Lonely Nights ♫


Вземи си всичко от мене, хайде, вземи!
Вземи си ценното време, всички минути вземи!
Вземи си целувките, устните топли вземи!
Вземи си очите кафяви, целият огън вземи!


Остави ми душата, тази празна кутия.
Забрави я на прага, като грешка изтрий я!
Остави ми ръцете, неспособни да галят.
Забрави ги и тях - веч пожари не палят.


Остави ми една бяла стая, остави ми луна.
И пусни туй сърце, остави ме сама.
Остави ми най-ценното - думи от Бога.
Да ме лъжат, да се лъжа, че без тебе ще мога...

Заблуда

Беше дъждовно. И мрачно. Или поне така й се струваше... Може пък да е било само „времето вътре в мен“. Всъщност май беше точно така – навън не валеше. Беше хубава, тиха, студена вечер.
Апартамент, една стая, двама младежи. Мълчаливо стояха и от време на време се споглеждаха, сякаш да проверят дали все още са тук... и дали всичко е истина. Май трябваше да е лесно... а какво излезе...

- Не искаш ли да преживееш същото с някой друг?
- ...

Това изречение щеше да се завърти в следващите няколко месеца. Вече дори не знам кой го каза първи. Не, лъжа... много добре знам. Като един вид само(заблужд)убеждение – отчаяно и без какъвто и да е замисъл. Изречено просто ей така. В стаята беше тихо, направо можеха да се чуят бясно препускащите им мисли... и стичащите се капки. И пак същия въпрос, и пак без отговор. Явно и двамата обмисляха възможността – какво пък?
Да... Една хубава, тиха и студена вечер – без дъжд, но с много капки по прозореца... И никой не си даваше сметка, че никога няма да е същотос когото и да бъдат...




събота, 16 април 2011 г.

Absent-minded friends...?


Ние, хората, много забравяме. И не говоря само за дати. Забравяме другите около нас, или по-точно тези, които преди са били около нас, но сега по стечение на обстоятелствата не са. Да, ако и преди не са ви свързвали много неща – ок. Разбираемо е. Но защо забравяме тези, които са били особено важна част от нас самите? Ей това си мислех тези дни... Ние ли ги забравяме, или те нас? Защото ако те напомняха за себе си по някакъв начин, на дали щяхме да прекъсваме толкова силни допреди връзки. Процесът никога не е едностранен като че ли...
Но хората са казали - „По-добре късно, отколкото никога“, и са прави. Хубаво е да драснеш два-три реда, за да кажеш, че не си забравил... И просто знаеш, че и на другия ще му стане приятно и ще предизвикаш нечия усмивка. Или поне се надяваш да е така...
Не е вярно, че времето разделя. Нищо не попречи на две приятелки да се видят на по чаша кафе, говорейки за вече порасналите си деца, за старите пориви и новите мечти. А не се бяха виждали цели дванадесет години... :]
Може би това беше причината да посегна към клавиатурата, но този път, за да изпратя едно електронно „Здравей!“ на тези, които ми липсват. На хората, които са оставили дълбок отпечатък в сърцето ми, а дори може да не подозират, че това е така. Просто исках да знаят, че съм насреща за тях, че помня. Помня какво са ми казали, какво са ми показали, какво са ми доверили. И празният ми ден някак придоби смисъл. Понеже ви писах. :)
А на тези, на които все още не съм – не съм ви забравила. Усещам ви в книгите, които ми подарихте, в снимките, които запечатаха дните ни, в усмивките, които ми дадохте. Защото получиш ли нечия усмивка, като че ли си го прочел и разгадал, а той ти е дал най-ценното си. :)

Благодаря, че осветихте деня ми! Липсвате ми! И дано, живот и здраве, след дванадесет години се погледнем със същата топлина и си дадем най-ценното, което имаме :).

вторник, 12 април 2011 г.

Капка живот ツ

Duran duran - Come undone


Е днес определено мога да кажа, че денят ми беше смислен. Наистина свърших нещо полезно и се гордея със себе си. :) След като дадох всичко от себе си в така оспорваната игра на федербал (физическото в 9:30 сутринта не е за пренебрегване :D), се насочих към Корпус 5 в Търново – любимо, и не толкова, място на много студенти. Вчера забелязах плакатите, обявяващи, че днес ще има кръводарителска кампания, и който желае може да дари кръв. Аз от миналата година исках да го направя, но така и не отидох под ножа (така де, под иглата). :P Нямам страх от игли, кръв или подобни неща, затова реших, че днес ще отида 100%.
И отидох де. Не беше кой знае какво всъщност. Попрегледаха ме, 15 минути ми търсиха вената ( :D ) и накрая си тръгнах с една торба лакомства, готин ключодържател и усещането, че съм направила нещо хубаво. Не толкова за себе си, колкото за някой друг. Моята кръв ще се влее в нечии чужди вени, за да осигури на този човек живот. Какво по-хубаво от това? :)
Въпреки че излязох като закачалка в ръцете (овързаха ме така, че не можех да си движа дясната ръка), се чувствах много добре и по-скоро сякаш бях лапнала закачалката :D.
Другото, което е – най-после разбрах коя кръвна група съм. Йей! :P Нали на новородените трябва да им вписват тези данни в картона?! Защо на мен никой не ми ги е вписал, не е ясно. Всъщност доста хора не знаят коя кръвна група са, което е лошо, понеже недай си боже да се наложи да ти преливат... Днес много успокояващо ни казаха, че все някога ще ни се наложи... :D (tmi) Иначе всички бяха много любезни, а накрая те изпращат с пожелание за много здраве . За първи път чух лекар да ми пожелае здраве... и ми стана толкова хубаво.
Сега доволно си разглеждам готиния ключодържател и обмислям най-после да махна тая стегната превръзка, че малко в повече ми идват две леви ръце. ;)



Maurice Ravel - Bolero


Август е септември?


"Тръгвам си от теб и август е септември." Или пък ти си тръгваш... Аз само махам за „чао“ и се усмихвам небрежно. Нали съм много твърда. И усмихната. И весела. И несломима. И... Чакайте, още ли говорим за мен?

Този човек не съществува. Никога не е съществувал и няма да съществува. Тъгата е моята муза, без нея съм нищо. Както и без смеха, и без него не мога. Те не си противоречат, дори напротив – допълват се. Усмихвайки се днес, утре ще напиша най-тъжните стихове. Тъжейки сега, утре ще се смея повече от всякога. Както се казва – ей без тези три неща не мога. ;)
... Тръгваш си от мен и август е септември. А може би наистина ми се иска да е така. Май още живея в онзи август, защото септември е толкова далечен...



П.С. Понякога наистина се чудя – да се смея ли, или да тъжа? Обичам и двете състояния до степен на мания... Благодаря, че ми ги осигуряваш.

четвъртък, 7 април 2011 г.

Сън

♫ Yiruma - Indigo ♫


Тя спи... Душата ми.
Дълбоко, непробудно.
Заспа, когато си замина.
Сега да я събудя ми е трудно...


Виновника? Да, това си ти.
Нима е трудно да повярваш?
Сънува все отминалите дни,
надява се, че ще се върнеш.


Надеждата - въглен вече тлеещ.
Сърцето ми - арена на любов.
Любовта - догарящата свещ.
Душата ми - заспала в своя зов...


Ела да я разтърсиш силно!
Изкарай я от унеса безкраен.
Да те докосне ще й бъде милно.
Тя те обича, не забравяй...

вторник, 5 април 2011 г.

Квак?!

Квак!

Не, не ви се е счуло. Това е жаба, или по-вероятно да е жабок. Много са симпатични, не мислите ли? Дори бих изневерила на овцете (не говорим за живите версии, нали...). Какво? Добре съм си аз, обаче не знам на другите какво им става. От една седмица чета, слушам, гледам само и единствено статии, приказки и филмчета за жаби. И за принцове. Те като че ли са неразделни... В един момент дори не е ясно кой за какво говори – за жабока или за принца (това е обяснимо, приличат си толкова много).
И така де, дали заради дъждовете от последните дни или заради друго, навсякъде се напълни с жаби. И само ти квакат на главата и ти скачат в краката! „Спри се – квак! Обърни ми внимание – квак! Вземи ме – квак! Цуни ме и ще стана най-готиния принц... КВАК!"
И сега, как да не го вземеш това малко сладко, слузесто създание?! Тъкмо имаш нужда от един принц – да ти готви, да ти разтрива раменете, да си придава важностите от време на време... нали за това са принцовете. Пък колко му е – една целувка, нищо работа!
Млясваш жабока и - О, чудо! Ей го на принцааааа. Обаче... абе нещо не те разтрива като хората – щипе, бута, ръчка... Дай да видим следващия. Тоя па... една мусака не може да сготви! „НЕХТ“, дето викаше един познат (next)! Пф... принц, принц, амааа то това на нищо не прилича! Този само важности си придава, дори не ме и пощипва, пък за манджи да не говорим...
Край! Писна ми от жабоци! Да си плацикат в блатото, пък аз... Абе аз що не взема да си хвана един принц...? Защо са ми жаби... да ги целувам, белким станат принцове? Да ги чакам да се нарадват, че са по-малко слузести и да им търпя гюрултията? Да, да... Ще си намеря принц, от тея на белите коне дори (дано не са ги спрели от производство... :/). Той я се превърне в жаба, я не. Пък и да се превърне, по-добре жаба-аристократ, отколкото псевдо принц. Нали? Квак?



неделя, 3 април 2011 г.

Дъждовна идилийка

Дъждът явно само ме чакаше да се прибера в Шумен, за да се излее в цялата си грация... От два дни вали та се къса, дори очаквам да се сдобием с басейн отвън. И то безплатно. На това здраве му кажи! Нямам търпение утре да се пльосна, само трябва да си взема шнорхела и очилата. Не че имам нещо против да вали, обаче е много студено, да му се не види! Направо може да му изпопадат ушите на човек, а и не само те... каквито и да са стърчащите части, стават на шушулки. Иначе ми е добре. Вали си тихичко, аз слушам Елвис Пресли и се топля на една духалка. Идилията е пълна. :P





събота, 2 април 2011 г.

Бубо 2?

Днес, когато реших да отворя прозорците в стаята, срещнах новите си съквартиранти. Нали ви разправях за Бубо? Е, днес установих, че от стъклото ме гледат не две, а четири очи. Бубо и Буба, вероятно... :D Не, че някой ще замести стария Бубо, но все пак... как да кръстиш две буболечки? Буба май я изперках през прозореца, че ми пречеше, но Бубо остана (просто не можах да отворя точно този прозорец, иначе и той щеше да се възнесе...). И така, явно тази вечер няма да спя сама. Надявам се само да не вземе да му стане студено... одеялото е САМО за мен!
Ето ви и малко снимков материал:


 

Даванка

Press play :]


Дай ми, че да ти дам. Ей на това се градят човешките взаимоотношения. Съзнателно ли е, неволно ли го правим... и аз не знам. Обаче е факт. И аз го казвам, направо се хващам на местопрестъплението! Искат ти нещо, а ти казваш или „длъжник си ми”, или „а ти какво ще ми дадеш?”... И аз какво, да се бия през устата...? Ами казах го! Че дори днес беше... поисках си. Ама вие не знаете те какво ми поискаха! Няма и да ви кажа. Не че е много... И не че ако ми дадат нещо, ще се почувствам по-добре. Не. По-скоро ми се иска и аз да си взема нещо от тях, но... то е толкова повече от това, което те ми искат, че ме е срам да си го поискам. Объркахте ли се? Оф, и аз малко се поомотах вече. Обаче си е така. Искам да си поискам, но предполагам, че никой няма да ми даде. Най-много да си замълчат тактично, а най-малко ще ми се изсмеят. Коя съм аз, че да искам такива неща... вече. Някоя, но не предишната. Нали така?

А те продължават да искат. А аз се усещам как съм готова да дам. Мамка му! Поддавам се с всяка минута. Как ли? Ами проблемът е там, че май ми харесва цялата тази работа. И май ми се иска... да давам. Спирачката обаче все още хваща и се спирам почти на косъм от удара – а аз ще получа ли... онова? Мълчание. Явно гражданското право е оставило следите си след днешното прелистване на учебника, защото в главата ми неканени изникват разни теории за мълчанието и какво означава то по нашите ширини. Пу! Явно съм запомнила нещо. Само че съм запомнила и, че мълчанието на някои определени субекти означава само едно – отказ. Нито повече, нито по-малко. То може ли да бъде и по-малко...
Май няма особен смисъл от тези дрънканици... Ще дам. И ще си поискам. Но не това, което искам в действителност. Защото съм прекалено търпелива (мазохистичните наклонности ги оставяме настрана) и обичлива... понякога. А това е едно „понякога”. Затова ще дам, не съм стисната. Но нали знаеш, че тялото е най-малкото нещо, което една жена може да даде на мъжа...