вторник, 28 февруари 2012 г.

You wanna... love me?




Пак започнахме да си говорим за любов, така ли? Интересно... Любов, секс, секс, секс, други, секс, секс, секс, любов и секс. Темите за разговор имат горе-долу определена последователност с теб. (Но и като цяло, разговорите с мъж протичат по този начин... с жена "любов" и "секс" си разменят местата). А след всеки разговор следва дълга пауза. Свикнала съм. Говори ми... ;)

понеделник, 27 февруари 2012 г.

Правотата в Правото

Винаги, когато съм страшно ядосана и ми се иска да се разкрещя на някого или  на всички, не мога да кажа нищо. Сякаш нещо стои в гърлото ми. И знам, че каквото и да кажа, мълчанието ми ще е два пъти по-силно, но все пак... бунтът в мен се надига все по-бързо. И невъзможността да изкрещя това, което напира и е чакало толкова време, за да излезе, ме ядосва още повече. Бясна съм.

Когато трябваше да избирам къде да продължа образованието си, не помислих за чужбина, не исках. Избирайки университета, в който съм, не мислех, че някога ще поискам да уча извън България (защото каквото и да ми говорите, университетите в България са един дол дренки и това, че се местите, няма да промени нищо... пак ще ви късат, пак ще ви ощетяват, пак ще ви взимат парите и ще ви карат да се чувствате като последните будали). Да ме извиняват колегите ми, които от такива се превърнаха повече в приятели, но все повече си мисля, че изборът ми беше грешен. Обожавам града, обожавам хората му, това е моят втори дом. Но не мога да се примиря... просто не мога. Да ме извиняват и малкото свестни преподаватели в този университет, които реално са се поинтересували от студентите си и са им помогнали, но няма човек там, който да заслужи уважението не на 130 човека, а на 1! Защото всеки крие главата си в пясъка и аха я е извадил, аха са го... И аз трябва да се чувствам доволна от това, което получавам, защото все пак е нещо и защото "можело да бъде и по-зле". Така ли? Съгласна съм, може. Видях и виждам, че може... Всъщност то винаги е зле! И някой си, големец, дава "обективната" си оценка и сравнява моя труд с труда на онзи, който не знае от къде изгрява слънцето. Или пък сравнява моя труд с... ами да, с липсата на такъв. Моля? Извинявайте ме, колеги, но ако сте хора на място, поне ще се постараете да си заслужите завъртулката в графата. Нищо лично, просто биз... образование.

Най-лошото е, че цялата тази смрад се разнася и обхваща почти целия университет, като рак. Страхувам се, че скоро няма да остане незасегнато място. Идват разните ми светила и ни говорят за справедливост, чест и правота, а в същото време те задължават да си купиш учебника им, който скромно продават от багажника на колата си, за скромни суми разбира се. Учебника, Разбира се, не е никак пълен с грешки и никак не ти идва да се забършеш с него в първия удобен момент. Не. А, да... РАЗБИРА СЕ, учебникът е жизнено важен за вземането на изпита. Успех! А тези, чиито родители нямат грешни пари за даване... ами тях кучета ги яли. Ако завършат, завършат... и без това трябва да се прави оборка. О БОР КА! 
Така... до къде стигнахме? Да се оплачеш тук не е вариант. Никой не чува, както казах по-рано. А който чуе, се прави на възмутен и започва да обещава невъзможното. Да, невъзможно е, защото всичко накрая стига до задънена улица. Сещам се, че имаше едни хора, които управляваха ли, какво правеха в университета и аз не знам... декани ли, ректори ли... Нещо ми бяга от паметта. Както и да е. Да поискаш помощ от колеги също не е вариант. Няма да помогнат за общото благо, страх ги е. Че ще трябва да учат май... така и не разбрах, не ми обясниха. Ами то май... не останаха варианти. Хм, странно...

Много неща няма да напиша тук, защото не искам. Не мисля, че е редно да гледам монитора, когато е по-добре да видя нечии очи насреща. Никога не съм крила мнението си и смятам, че така е най-правилно спрямо хората покрай мен. Извинявам се, ако съм засегнала някого, но това е позицията ми. Може и да е твърде наивно с оглед времето, в което живеем, но смятам, че когато учиш или преподаваш "науката за доброто и справедливото" би следвало да си справедлив и да имаш поне малко чест и съвест. Някъде се казваше, че доброто никога не остава безнаказано. Може и да е така, но вярвайте ми, лошото също се наказва. Не знам как се случва, но всичко се връща. И ще се върне на когото трябва. 

Ако не друго, то поне едно сигурно нещо научаваш покрай следването си по Право - да бъдеш прецакван. А може би и това е част от учебния план? Какво ще кажете? За да си по-подготвен за реалния живот... не за друго.

четвъртък, 23 февруари 2012 г.

Имало едно време един сутиен...

Bruno Mars & Travie McCoy - Billionaire


Жена с пари била като луд с картечница. Много добре казано! :D
Това е историята на едно момиче, което нямаше никакво  намерение да тръгва по магазините...

След като съм една от малкото решили да си карат учебната практика в районния съд и районната прокуратура в родния си град, две седмици без колегите ми се струват като мъчение. Направо сте ужасни! Много лошо ми влияете, не мога без вас вече! :D  Та освен ходенето в съда, по дела, други интересни занимания не ми се очертаваха. И все още е така де... Но! Както каза Петя днес: Има едно НО ли? Имааа...
Днес в 10 часа приключихме с делата. Някои бяха особено интересни, между другото... Като това за стадо прасета, които едно момче спокойно си пасяло в нива с царевица, докато друг един любезен чичко не дошъл да му се "скара" и му избил 2 зъба... :P Или пък за семейните драми на едно семейство, в което жените едва не се избили (горките мъже). Днес пък бяха довели един пияндурник, който шофирайки пиян, блъснал няколко други коли, до колкото разбрах - паркирани. Тъй като господина не искал да дойде, полицията отишла в дома му, за да го докара до съда. Докато чакахме Съда да влезе, чичата не престана да крещи и да обяснява първо как иска наааай-голямата присъда, да се свършвало и да си ходел. После реши, че не е виновен и, че нищо не е направил... "Две водки съм изпил! Двееее водки! Ко съм напрайл?!"
След това започна да обяснява как следващия път (явно мисли да повтаря), когато полицията отидела да го вземе, щял да им излезе с брадвата и да ги насече на парчета... :D Хорър филма беше започнал! Изпадахме да се хилим, въпреки че той сигурно не се бъзикаше... :D

В крайна сметка всичко приключи и се разотидохме. Времето беше чудесно, както и все още е.
Тогава Ирена реши, че може да изтегли малко пари от касичката-овца, за да си купи чисто и просто един мърляв, обикновен и евтин сутиен. Това, драги мои читатели, беше повратният момент! :D От тук нататък Ирена се самозабрави и преобърна де що магазин имаше.

На мъжете с любов! :D

На път за магазина за бельо, тя се натъкна на чисто нов магазин за джунджурии - обеци, мъниста, герданчета, гривнички, пръстени и тъъъъй нататък. Много лошо, че го забеляза... много. :D Вътре се изгуби в малките блестящи топчета и висулки, а накрая излезе с пълна торбичка боклуци и 8 лв по-малко. Алелуя!
Излизайки от там, Ирена спря поглед на отсрещния магазин, от който се предполагаше, че трябва да излезе само с един сутиен. НО... Оказа се, че скоро магазинът ще бъде затворен и повечето от нещата са на половин цена... Ох, медец й капна на малкото женско, лакомо сърчице. :D Всичко беше толкова шарено, мекичко и евтино, че... женската й природа заговори. А нали знаете кога жените си затварят устата? Никога! :D  Нещата не се стекоха точно по план, нооо... Да, има НО! :D Но все пак пораженията не бяха много. Хубаво, че има намаления... (whew) Докато плащаше, Ирена си хареса още един сутиен, разбира се! Но нека благодарим на Бог, че нямаше размер... :D
На път към къщи тя мина и през големия хранителен магазин, но там нямаше какво толкова да й хване окото. Размина се само с парче готова мусака, пакет превръзки и чорапи с едно бясно куче... :D Нищо работа.

Обхваща ме страх като си помисля какво може да сътвори една жена в момент на слабост... :D По-скоро какво може да унищожи... всичко по пътя си + парите в портфейла си. Затова държа колкото е възможно по-малко пари в себе си! НО... :D  Понякога сме безсилни пред вътрешното си Аз. А всичко започна от идеята за един сутиен... :X




Яките пухчета... :D  Как да не ги купя?!


вторник, 21 февруари 2012 г.

Heartless

Обичам го, не го обичам. Обичам го, не го обичам... Обичам го, не го обичам? Въпросите вече не са това, което бяха... 
Все едно дали той ме обича. Аз. Аз. Аз! Ей това е неизвестното. Егоистка... нали? Всъщност кой е Той? Вече и аз не знам... Честно казано, няма значение кой е... важното е да усетя нещо. Вече закърнях.

неделя, 19 февруари 2012 г.

Revelation



Говоря си предимно с представители на силния пол тези дни. По принцип не употребявам този израз - "силния пол", но да кажем, че тези, с които си говоря са си заслужили да ги наречеш така. Говорим си и си мисля... Всички знаем, че има разлика в мисленето на мъжете и жените, и то в много отношения. Всички обвиняват мъжете, че са непостоянни, несериозни, залъгват жената, не знаейки какво искат. Всъщност това е далеч от истината. Мъжете се влюбват силно и държат да имат това, което искат. Ако го получат се кротват. Ако не го получат, търсят да запушат дупките от липсата с всичко друго, което им се изпречи пред очите. И обикновено отварят нови дупки, направо пробойни... А образът на тази, която ги е жегнала, се появява периодично да им напомня, че не са я забравили. И може би да ги настърви още повече да бягат от нея...

Жените са други. Те просто не знаят кого обичат. Жената се лута постоянно между няколко лица. Между този и онзи, а може би и другия...? И държи на всичките, като още повече се забатачва в избора си. Не избира един, защото обича да получава внимание от всички наведнъж. Харесва й да вижда влюбените им погледи и да знае, че тя е причината за тях. В сърцето на жената винаги имало място за още един... Така казват. И вече започвам да им вярвам...

И все пак... Като че ли всичко започва от една неосъществена любов, или една провалена, или една недовършена... Всичко започва от там. Защото може би все чакаш нещо да я възроди, или да я повтори... А какво става накрая?

петък, 3 февруари 2012 г.

Скок



Хората са много странни същества. Цели светове се крият в очите им. Погледнеш ли в тях, още повече ще се объркаш. Очите им са като малки вратички, през които или можеш да избягаш, или ще се заклещиш някъде по средата на бездънната им дълбина. И все копнеят да намерят по едни такива вратички, подобни на своите... Може би, за да споделят необятността. Знам ли...

И аз копнея... Да се хвърля в тъмнината на две необятни очи. И знам, че някой ден ще го направя, не бързам. Но и не рискувам... Защо? Това ме гложди и се чудя защо оставям всичките тези вратички след себе си... Не поставям точки, а многоточия. И с всеки следващ край, те се трупат и трупат... докато не започна да се спъвам в тях. Просто са станали толкова много... А колко на място би била една голяма и тежка точка сега!

Мисля, че ме е страх. От това да изплувам на повърхността на очите, които вече не ме виждат както преди, и да се гмурна в други... Страх ме е да изляза от сладката вода, която ме дърпа надолу толкова време, и да се потопя в солените вълни. Вероятно защото ще е болезнено... солта ще полепне по раните, които упорито се мъча да прикрия... Но морето лекува, казват. А всичко ли лекува? Мен ще излекува ли? А него? Нека и него...

И така... ще се приготвя за скок. Почти съм готова... Само чакам да видя най-тъмните дълбини. Онези малки вратички, в които се изгубваш и вече не си същия. Почти съм готова...