вторник, 24 юли 2012 г.

Студентски неволи [3]

От два дена съм като шило в торба. Нали знаете... Просто не ме свърта, адреналина ми идва малко. Причината, драги мои е, че предишните два дена пък изкарах в Търново, по едни или други причини. Като цяло ходенето беше спокойно... Път с влак (без изцепки и бъркащи си в гащите този път), среща с колеги, кино, кафета, 2-3 джина, разходка и, разбира се, ходене до корпуса, все пак и малко работа трябваше да се свърши. :)
Всъщност е странно чувството да отидеш в град, където до преди един месец си живял, а сега няма къде да останеш... като турист си. Но както и да е... Та аз понеже не исках да безпокоя търновските си колеги, си намерих една сносна квартирка за 2 нощувки при една много любезна жена - баба Надка. Местенцето беше напълно нормално, в тиха уличка, а и бях обградена само от адвокати и нотариуси... идилия, какво да ви кажа :D. Направо си паднах на мястото. ;)
Всъщност за какво ви обяснявам всичко това... И друг път съм имала изцепки, но този път определено остана в историята, а и води личната ми класация по преживявания след дискотека, а и като цяло... :D
Решихме с няколко колеги да излезем последната вечер, тъй, да се видим на по чашка, две. Излязохме, пийнахме ние, но то като си излязъл веднъж... не ти се прибира, особено ако си пътувал 5 часа с влак за това, а на другия ден ти предстоят още толкова на обратно, които си напълно съгласен да проспиш блажено. Защо пък да не отидеш и на дискотека? Замъкваме се на дискотека с една колежка и разкършваме телата до към изгрев слънце... Решаваме, че е време да си ходим и всеки поема към тях си. И тук, мили мои, настъпва и повратния момент. Стигам аз до портата на двора, на мястото, където съм отседнала. Портата обикновено е заключена, но ключът винаги е в ключалката, за да можеш да си го врътнеш. Да, но не и този път... Ирена се оглежда конфузно и в този момент й става ясно, че явно тази нощ нещата няма да се случват по нормалния начин. Тъй като е очевидно, не очебийно, че ще прескачаме оградата, оглеждаме и нея - височък зид и малка оградка на него... абе 2,5 - 3 метра, тъкмо! Мятаме чантата, а ключа за вътрешната врата хвръква, но него ще го търсим после... все пак още не сме стигнали до нея, имаме по-важни проблеми за момента... Хубаво, че зида имаше разни издутини, а Ирена не беше с токчета... тогава съвсем щеше да е запомнящо се. Докато прескачам оградата си мисля как ако някой ме усети, със сигурност ще ме разстреля... какво мислите, че правят с крадците? В крайна сметка съм в двора и дори съм успяла да намеря хвръкналия ключ, та затова победоносно се отправям към следващата врата, предвкусвайки сладкия сън и аромата на възглавницата. Ирена пъха ключа в ключалката. Тя обаче не ще да се отключва. Вадя и пъхам пак... И в точно този момент отново се замислям, че съдбата може да се гаври с теб по всякакъв извратен начин, стига само да поиска... Как беше възможно на едната врата ключа да липсва, а на другата да са го забравили вътре...?! Два дена Ирена излиза и влиза като цар, но точно тази вечер, в точно този ранен час, всички врати решиха, че няма да се отворят и толкоз! :X Представяте си колко много неща изговорих на ум, осъзнавайки, че явно ще спя под звездите... В един момент обаче си спомних за едни стъпала към втория етаж, и за една врата точно към коридора пред моята стая. Веднага беше проверено, но разбира се шанса да си отворя беше близък до нула, та реших да пообиколя къщата от други страни... белким има някой отворен прозорец. Някак си, не знам как въобще мислех за такива неща в този момент (сигурно е било следствие от 5-те часа в дискотеката преди това), се сетих за припева на една популярна песен - "... за крадец не ставаш, сине, ти си будала...". Ама както и да е... Обикалям аз къщата, но се оказва, че дори и през лятото, дори и в най-големите жеги, дори и при 40 градуса в Търново, нито един прозорец не беше отворен... дори и този на кенефа (да ме извините за думата, но се надъхах от спомена... :D :X ). И тъкмо, когато се насочих да поседна някъде и да чакам края на тая дъъъълга нощ, се чу някакъв шум от къщата. И алелуя! За мое щастие (което, вярвайте ми, беше огромно) баба ви Надка беше решила да отиде до тоалетната точно в този ранен час, точно, когато вече бях обиколила де що можеше от двора, и когато вече дори мислех да звъня на някой да ме приюти. Поглежда Ирена и що да види?! Прозореца на кухнята - отворен, а баба Надка - в тоалетната! Замисли се тогава Ирена... да се шмугне ли бързо през прозореца, или да изчака баба Надка и да й чукне, за да отключи тя на бедното дете... След кратък размисъл обаче Ирена реши, че вторият вариант е доста по-добър, тъй като ако баба Надка я хване с единия крак през прозореца, определено ще й докараме някой инфаркт... Женицата всъщност дори се завайка, че са забравили да махнат ключа от вратата, а аз на ум си мислех само - "ти остави това, ами за портата не питай също...". 
На другия ден само се чудех какъв късмет имах първо да ми се паднат заключени и двете врати и то точно тази вечер, а също така и какъв огромен късмет имах все пак да не остана да спя под звездите (въпреки че нямаше да е толкова лошо ;) ). И все пак следващия път мисля отново да отида там, поне вече имам опит с оградата... :D ;)


Та така де... тези дни ми е мааааалко скучно, ама сега разбирате защо. Скоро пак ще ходя нататък, та да видим какво ще е този път... Може пък да не успея да изляза тогава, знам ли... :D 



неделя, 22 юли 2012 г.

Еуфория

Отново... Онова ужасно чувство, когато нещо страхотно ти се е случило и така искаш да се повтори... Само че не зависи изцяло от теб, дори почти не зависи от теб. И просто увисваш в пространството, като в чакалня... И само си спомняш, и се усмихваш докато вървиш пеша по улиците, докато си в автобуса, докато си във влака... Лягаш си и въпреки че заспиваш, не спиш. Не спиш, а преживяваш наново. И петте часа сън всъщност са още пет часа еуфория. Защото ти е нужна още една доза, и още една... 
Не ви казах, че видях падаща звезда онзи ден. Беше огромна, много близка, много красива и вероятно само аз й бях зрител. Нищо не си пожелах. Знаех, че мога, само че... в този момент имах всичко, което исках. Човек не трябва да си насилва късмета... Понякога нещата просто се случват.

... В късния преди обяд се събуждаш, но всъщност не си буден. Носиш се в един приятен унес и пак си някъде там, където си бил преди 5 часа. Само че вече си мислиш, че е трябвало да си пожелаеш нещо на падащата звезда... Още една глътка, още една дума, още един танц... още един път... от всичко. Кога ще се научим да се радваме истински на това, което сме преживели, без да усещаме тъга от това, че повече може да не се повтори? Има ли такъв вариант? Просто да се насладиш на факта, че нещо е било... и толкова. Алчни ли сме, или просто искаме да бъдем обичани? Или пък "просто" не беше точната дума... 


неделя, 8 юли 2012 г.

Разчистване





Няма случайни неща. Нещо се чупи, нещо се къса, нещо бива изхвърлено... Това винаги е знак за край. Точка. И за нещо ново. Защото "майната му на старото"! Нещо се чупи, нещо се къса, нещо бива изхвърлено. Отношенията са част от това нещо. И, по дяволите, понякога е хубаво да правиш чистка! Сега разбирам защо чистенето така зарежда с енергия, вместо да изморява. Станала съм по-подредена, не търпя стари боклуци, упорити лекета и червило от женски устни по чашите. А може би щеше да е друго яче, ако използвах червило...


Измих всичко до блясък, излъсках пода и този път не залепих нищо. Нещо се счупи, нещо се скъса, всичко беше изхвърлено.