Винаги, когато съм страшно ядосана и ми се иска да се разкрещя на някого или на всички, не мога да кажа нищо. Сякаш нещо стои в гърлото ми. И знам, че каквото и да кажа, мълчанието ми ще е два пъти по-силно, но все пак... бунтът в мен се надига все по-бързо. И невъзможността да изкрещя това, което напира и е чакало толкова време, за да излезе, ме ядосва още повече. Бясна съм.
Когато трябваше да избирам къде да продължа образованието си, не помислих за чужбина, не исках. Избирайки университета, в който съм, не мислех, че някога ще поискам да уча извън България (защото каквото и да ми говорите, университетите в България са един дол дренки и това, че се местите, няма да промени нищо... пак ще ви късат, пак ще ви ощетяват, пак ще ви взимат парите и ще ви карат да се чувствате като последните будали). Да ме извиняват колегите ми, които от такива се превърнаха повече в приятели, но все повече си мисля, че изборът ми беше грешен. Обожавам града, обожавам хората му, това е моят втори дом. Но не мога да се примиря... просто не мога. Да ме извиняват и малкото свестни преподаватели в този университет, които реално са се поинтересували от студентите си и са им помогнали, но няма човек там, който да заслужи уважението не на 130 човека, а на 1! Защото всеки крие главата си в пясъка и аха я е извадил, аха са го... И аз трябва да се чувствам доволна от това, което получавам, защото все пак е нещо и защото "можело да бъде и по-зле". Така ли? Съгласна съм, може. Видях и виждам, че може... Всъщност то винаги е зле! И някой си, големец, дава "обективната" си оценка и сравнява моя труд с труда на онзи, който не знае от къде изгрява слънцето. Или пък сравнява моя труд с... ами да, с липсата на такъв. Моля? Извинявайте ме, колеги, но ако сте хора на място, поне ще се постараете да си заслужите завъртулката в графата. Нищо лично, просто биз... образование.
Най-лошото е, че цялата тази смрад се разнася и обхваща почти целия университет, като рак. Страхувам се, че скоро няма да остане незасегнато място. Идват разните ми светила и ни говорят за справедливост, чест и правота, а в същото време те задължават да си купиш учебника им, който скромно продават от багажника на колата си, за скромни суми разбира се. Учебника, Разбира се, не е никак пълен с грешки и никак не ти идва да се забършеш с него в първия удобен момент. Не. А, да... РАЗБИРА СЕ, учебникът е жизнено важен за вземането на изпита. Успех! А тези, чиито родители нямат грешни пари за даване... ами тях кучета ги яли. Ако завършат, завършат... и без това трябва да се прави оборка. О БОР КА!
Така... до къде стигнахме? Да се оплачеш тук не е вариант. Никой не чува, както казах по-рано. А който чуе, се прави на възмутен и започва да обещава невъзможното. Да, невъзможно е, защото всичко накрая стига до задънена улица. Сещам се, че имаше едни хора, които управляваха ли, какво правеха в университета и аз не знам... декани ли, ректори ли... Нещо ми бяга от паметта. Както и да е. Да поискаш помощ от колеги също не е вариант. Няма да помогнат за общото благо, страх ги е. Че ще трябва да учат май... така и не разбрах, не ми обясниха. Ами то май... не останаха варианти. Хм, странно...
Много неща няма да напиша тук, защото не искам. Не мисля, че е редно да гледам монитора, когато е по-добре да видя нечии очи насреща. Никога не съм крила мнението си и смятам, че така е най-правилно спрямо хората покрай мен. Извинявам се, ако съм засегнала някого, но това е позицията ми. Може и да е твърде наивно с оглед времето, в което живеем, но смятам, че когато учиш или преподаваш "науката за доброто и справедливото" би следвало да си справедлив и да имаш поне малко чест и съвест. Някъде се казваше, че доброто никога не остава безнаказано. Може и да е така, но вярвайте ми, лошото също се наказва. Не знам как се случва, но всичко се връща. И ще се върне на когото трябва.
Ако не друго, то поне едно сигурно нещо научаваш покрай следването си по Право - да бъдеш прецакван. А може би и това е част от учебния план? Какво ще кажете? За да си по-подготвен за реалния живот... не за друго.
