2014 година, май месец, ден 17-ти, София. Реших да си направя подарък като сбъдна още една мечта, зародила се още в гимназията. Не познавам човек, който да не харесва поне една песен на Аеросмит. И сигурно не съм единствената, която си е мислила, че те никога няма да дойдат у нас на концерт. Е, и ние успяхме да се уредим най-после... Как да не отида да ги слушам?! Та това са истинските живи легенди.
Колега от университета ми честити празника. Говорим си и прескачаме от тема на тема, но скоро отново се връщаме на темата "мъже-жени". Той пита кое е най-важното нещо в мъжа според мен. Бъзика се и иска да ме предизвика. Само че вместо да изръся някоя простотия (защото с него спокойно мога да си го позволя), се замислям. Кое е най-важното...?
- Най-важно е държанието му. Всичко друго се преживява.
Един напълно неслучаен разговор онзи ден ме накара да се замисля за последствията. Тези, които и самите ние предизвикваме често без дори да осъзнаваме. Защото, когато нещо не ни докосва, а остава встрани от нас, не му обръщаме внимание. Защото чуждото нещастие не ни вълнува. Защото колкото и да искаме, не можем да съпреживяваме чуждата тъга, и в момента, в който приключим разговора, отново потъваме в собствените си терзания и мисли. А понякога самите ние сме и източника на чуждото нещастие...
"Житейската мъдрост на старицата си личи по бръчките и, храбростта на пълководеца – по раните му. Всеки го краси онова, което го е белязало."
Често ние сме "онова, което го е белязало", а не белязаните. И почти никога не се замисляме колко силно белязваме хората покрай себе си. Какво оставяме след себе си в момента, в който затръшнем вратата? И приятелите ни ни успокояват, че сме постъпили правилно, и че "ще го преживее". А всъщност променяме хората покрай нас из основи, оставяме белези, които никога няма да бъдат заличени, и които ще бележат животите им. Ще посеят страхове, които до тогава не са съществували, ще отворят врата на безразличието, в което се превръща най-голямата болка.
За тези след нас остават въпросите. За тези след вас остават въпросите...
Какво правим, когато имаме нужда от любов? Какво правим, когато не я получаваме, въпреки че има от кого? Не я търсим, не сме си я поискали може би? А трябва ли да я искаме, да питаме за нея, да молим...? Не трябва ли да си я даваме без въпроси, без условия? Пък и да има условия, какви са? Ще ги изпълня! Кой ти казва... пък смееш ли да попиташ (дето се вика)...
Докато новият ден още не е ограбил този, чувствам, че и аз трябва да отделя необходимото време и да си спомня нещо, което в последните няколко месеца усилено се мъчих да забравя - Естония. Всъщност не е точно така... исках да забравя друго, но то неизменно е свързано с това място, а ето как често загърбваме някои прекрасни места...
Та днес преди една година беше първия път, когато крака ми стъпи там. И си го спомних с умиление. И разбрах, че не мразя това място. И, че въпреки всичко, което се старах да забравя, все пак много ми липсват улиците на Тарту и студа на зимата му. Липсват ми пиянските вечери и готвенето, леда по тротоарите и моста над замръзналата река. Липсва ми пързалянето с шейни и ръкавиците с един пръст. И уроците по италиански, и фонтана, и голямото коледно дърво с картичките. И хората ми липсват. Дори и тези, които исках да забравя. Защото тогава бяха тези които исках да помня вечно.
Нещата, които допреди смяташе за невъзможни сега преживяваш. С някой друг. Видя ли, че всичко е възможно... Няма да кажа "ако го искаш силно", защото логиката ме отвежда към това, което все още не искам да приема. За щастие имам чувството, че е било неизбежно и така или иначе нямаше какво да направя. Просто си заминах. И някой друг дойде, за да запълни празнотата след мен, както много се опитаха да я запълнят след теб. И май добре сме се справили... Вече не е същото. Нямах търпение да си заминеш... може би от страх да не развалим и това, което е останало. Не исках да те задържам там, където усещам, че не искаш да останеш. Ти ме остави да излетя, сега е мой ред... да те оставя.
Каза, че ще се върнеш... за да пътувате заедно. Видя ли, че е възможно...
Тъжно е, но явно така е трябвало да стане. Не знам и не искам и да знам дали е за по-добро. Понякога нещата просто се случват без причина и променят живота ти до неузнаваемост. Факт е, че и двамата признахме, че не сме хората, които бяхме преди 7 месеца. Аз го казах на теб, ти на мен... толкова ли сме се променили? И в крайна сметка си казвам, щом света ми може да се взриви за 2 месеца, всичко може да се случи за цели 7...
