сряда, 30 ноември 2011 г.

Белият ми ангел

Пусни преди да четеш... ;)

Белият ми ангел...
Всяка моя мисъл.
Ти ми даваш сили, 
когато губя смисъл.
Изтриваш ми сълзите, 
изпращаш ми тъгата.
Стоиш до късно с мен
и пазиш до вратата.
Разказваш вицове, 
за да се смея силно.
Запалваш свещи, 
отваряш ми бутилка вино...
А заспя ли във умора, 
завиваш ме с криле.
И сънувам, че в простора
летя, летя като дете.
После се събуждам със усмивка
и слънцето по себе си обличам.


Белият ми ангел...
Безкрайно много те обичам. :]



понеделник, 7 ноември 2011 г.

Беззаглавно


Все чета за желанието на хората да дават. И по-конкретно да дават част от себе си на някого... да дават любовта си, нежността си, грижите си на някого. Много самотни души искат да срещнат другарче, което да приеме цялата им любов, купищата им целувки и обръщението „мило“. И всъщност в този момент от живота си, те са готови да дадат всичко това на когото и да е, стига просто той да го приеме. Готови са да дадат „целия си свят“ на някого.
Чета и си мисля... колко познато ми звучи. Като че ли съм чувала тези неща някъде... преди известно време. А, да... вярно, чувала съм ги точно в своята глава. Преди точно една година същите мисли ме бяха обсебили и се лутаха из главата ми като дух, който има някаква несвършена работа сред живите. Мислех си колко много искам да дам света си на някого. Просто да го дам и да приключваме! Все някой щеше да го приеме, а аз щях да съм толкова щастлива... И наистина, дойде един ден, в който дадох света си, или поне част от него на някого. И какво да ви кажа... еми не беше това, което очаквах. И си го взех обратно.
Всъщност въобще не бях щастлива, по-скоро се почувствах нещастна. Че съм заблудила две хубави, очакващи очи, че съм излъгала сама себе си, и че така и не се научих...
От тогава вече знам, че не е важно какво искаш да дадеш – дали целия свят, дали едно късче хляб или прегръдка. Честно казано няма никакво значение. Излезе, че колкото и да давам, ако е за неправилния човек просто ще ми е все едно. И в един момент няма да виждам смисъл да го правя. А тези моменти настъпват много бързо при мен. А за човек, за когото давам душата си, дори и чорапите си да му оставя, ще си струва, защото ще ме направи щастлива.
Така че, няма смисъл да давате цялото си същество на някого, за когото всъщност въобще не ви пука, просто защото няма кой да ви гушка вечер. Изчакайте. Да легнеш до човека, когото обичаш не може да се сравни с нищо и определено си заслужава чакането, колкото и дълго да е то.


събота, 5 ноември 2011 г.

По три

The Weeknd - Trust Issues

Всеки има два живота -
един, във който е добре
и друг, във който да поплаче
когато всичко тръгне зле.

Всеки има две тела -
едно, което никому не дава
и друго дето силно пари
под пръстите на тоз, когото обожава.

И всеки има две сърца -
едно, което да обича
и друго, тънещо в тъга,
щом от него някой се отрича.

При мен обаче, всичко е по три.
Живот и тяло, даже и сърце...
Да ти напомням винаги, че ти
държиш последните във своите ръце.

петък, 4 ноември 2011 г.

Нирвана

The Weeknd - Lonely Star

Ти си моята илюзия, 
бягство от реалността.
Музата на моята поезия, 
празненство за мисълта.
Всеки допир е пробуждане, 
всяко "сбогом" - пустота.
Всеки поглед е възбуждане
на крехките ми сетива.
Думите са ни страдание, 
само устните са ни копнеж.
А неизказаното ни желание
е най-сладкия пълнеж.
С всяка глътка ме изпиваш, 
преоткриваш пак страстта.
Ти си моята илюзия, 
бягство от реалността...

сряда, 2 ноември 2011 г.

Нямам думи да те пиша...

The Weeknd - The Zone

Вече нямам думи да те пиша.
Листът е мъртвешки бял.
Сърцето ми е празна ниша,
безчувствено и вече онемяло.

Не ми продумва със години,
чудя се дали тупти.
Колко време трябва да отмине,
всичко за да преболи?

С него станахте комбина,
да ми отмъщавате навярно...
А аз превърнах се в пустиня,
брояща бавно времето коварно.

Всеки час е равен на година,
а годините са векове.
А аз очаквам в моята пустиня,
мисълта ми да те доведе...

Вече нямам думи да те пиша.
Листът е мъртвешки бял.
Сърцето ми дори не диша -
безчувствено и вече онемяло.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Боже, доведи ме жив [1]


„Боже, доведи ме жив“, „бавни държавни железници“, или просто БДЖ. Няма българин, който да не знае какво се крие зад тази абревиатура (въпреки че преди месец май случайно попаднах и на такъв субект... О.о ). Сега, има хора, които много често се сблъскват с лукса да пътуваш в Български държавни железници, но има и такива, които са се качвали във влак 1-2 пъти, или въобще не са го правили. Е, главно към последните ще бъде насочено днешното ми излияние. Идеята не е да ви откажа да се качите на влак, нооо... и на дали ще ви навия. :D

Българските влакове могат да бъдат чудесно място за прекарване на няколко часа от ценния ви ден. Всъщност, опитът, който човек натрупва, пътувайки с влак на БДЖ, не може да бъде заменен с нищо!

Нека за пример да вземем пътуването от Велико Търново до Добрич – достатъчно продължително, за да почувствате комфорта и да видите лукса на БДЖ. Първо – трябва да сме запознати колко прекачвания и смени ни очакват по пътя. В случая – 3, в Горна Оряховица, Шумен и Повеляново (нищо, че в сайта пише друго). Такааа. Също така хубаво е да знаете, че понякога (10-20 пъти в месеца) линията Търново-Горна е в ремонт и просто „трябва да си фанеш маршрутка до Горна, девойче, няма как“. 
Но все пак, рано или късно потегляме. Дори сме в хубав влак, с прилично чисти седалки, с масички и автоматични врати (които хората винаги искат да затварят ръчно и се получава нещо като в приказката „Дядо и ряпа“). На мен, като на редовен пътник, не ми се е случвало да изпускам гара, но ако пътуваш за първи път в дадена посока и не си попитал коя по ред ти е гарата, или пък е тъмно като в рог, имаш голям шанс да я пропуснеш. Затова стоиш постоянно на тръни и оглеждаш всяка тревичка, че да не стане някой гаф. До тук всичко е добре.
Пристигаме в Шумен и правим смяна на влака. Честно казано, при вида на този, с който трябва да пътувам в следващия час и половина, сериозно се замислям дали да не си хвана багажа и да се прибера вкъщи - тъй или иначе сме спрели на шуменска земя... Все пак преодолявам това си желание и се качвам в електричката до Варна. Кафетата от сутринта обаче си казват своето и решавам да посетя тоалетната във влака, докато не сме тръгнали. При положение, че до този момент не бях се възползвала от този лукс, определено беше забавно. Влизайки в малката стаичка, те лъхват множество приятни аромати и се чудиш дали няма да свършиш и нещо друго, освен това, за което си отишъл... Решавам да затворя вратата. Да, обаче оглеждайки я, решавам, че ако я затворя един път, повече няма да мога да я отворя и вероятно ще остана заключена там, докато някой не чуе блъскането и виковете ми. Решавам, че няма да затварям вратата, а само ще я притворя. Тя обаче не е на същото мнение и се отваря постоянно. Явно ще трябва да я крепя с крак. Не ме питайте как се справих по-нататък. Просто ще ви кажа, че не беше лесно да крепиш вратата с крак, държейки кърпички в едната ръка, чантата си в другата, и опитвайки се да преценя кое е най-чистото място от седалката... :X На всичкото отгоре, на кошчето пред мен (да, имаше и кошче) беше застанала една миризливка и ме гледаше умно с малките си очички. Сигурна съм, че ми се смееше... :D

Точно тези влакове обаче, всъщност са ми най-милни, защото наистина можеш да видиш какво ли не. Спомням си едно пътуване в обратна посока, към Търново, където влязох в купе и седнах до един миризливец. В началото не разбрах кой от всички пътуващи ухае толкова приятно, но не след дълго ми станa ясно. През целия път си повтарях: „Той ще слезе на следващата гара. Той ще слезе скоро... Няма ли да слезеш скоро? По дяволите, кога ще слезеш?!“. Накрая човекът слезе в Шумен. Всички миризливци ли са от Шумен...?! Както и да е. Това не беше всичко. В момента, в който той излезе от купето, жената, седяща срещу него, си събу обувките и си опъна крачищата на седалката до мен. Ей това беше завършекът! Браво, лелче, евала!
Също така по стените на въпросните електрички се мъдрят надписи, на които пише, че може да се пренася ръчен багаж до 30 кг, но никой не казва може ли да пренасяш цяло дръвче примерно...
Също така, това е и единственото място, където може да умреш от студ и от жега в същото време. Парното не е пуснато, когато определено има нужда от него, и е пуснато, когато самият ти пътуваш по тениска. За радост самото то се намира под седалките и в един момент направо ти се подпалва... д-то.



Всичко това обаче беше засенчено от един чича, с когото пътувах преди няколко дни в едно купе. Хубаво, че не бях сама, а пътувах с още 2 жени, защото сигурно щях да полудея и да го заблъскам с чантите си... Явно чичата смяташе, че сме достатъчно добро вдъхновение за него, за да започне да си бърка в гащите съвсем без притеснение! Ей това надмина и най-смелите ми мечти... И после защо не мога да спя вечер...

Но да се върнем към пътуването... Скоро стигнахме до Повеляново и за малко да изпуснем гарата. Може би защото спряхме на километър от перона и не можах да видя надписа, или пък защото машинистът тооолкова бързаше да тръгне, че дори не разбра, че все още хората слизат. Между другото, на същата гара един път ми се наложи да скоча от влака тъкмо когато тръгваше. Явно им е практика да бързат...
В следващия влак нямаше изцепки, освен, че една женица много настояваше да ми разкаже за сина си, който се оженил за някаква от Пловдив, обаче тя била голяма вещица. Купили си апартамент, ама после нещо станало и решили да го продават. Жената похарчила половината пари и сега живеели у леля му на сина й. И... Стана ви ясно, че разбрах всичко за родата й до девето коляно. Почти заспах и сигурно щях да си изпусна гарата, ако не беше последна... :D
Иначе, на всяка гара или спирка един хубав женски глас известяваше, че ще спираме, и къде ще спираме. Това вече ми харесва и няма нужда да си държиш багажа, в случай, че трябва да слезеш за 5 секунди от влака (и това съм правила...).

Всъщност влаковете могат да бъдат много приятно място. Могат, но далеч не са. И въпреки че се смея на всичките си преживявания покрай пътуванията ми, наистина ми се иска нещата да бяха малко по-други. Честно казано, ако не бяха по-ниските цени, много хора нямаше да пътуват с БДЖ. Но пък кой може да устои на промоцията – пътуваш двойно повече време на същата цена?! В крайна сметка проблемът на нашите железници като че ли са хората. Странно нещо са хората... Хем искат, хем не пазят. Може и да се оправим някой ден. А до тогава – боже, доведи ме жив!