Боже, доведи ме жив [1]

Sing, sing, sing...

„Боже, доведи ме жив“, „бавни държавни железници“, или просто БДЖ. Няма българин, който да не знае какво се крие зад тази абревиатура (въпреки че преди месец май случайно попаднах и на такъв субект... О.о ). Сега, има хора, които много често се сблъскват с лукса да пътуваш в Български държавни железници, но има и такива, които са се качвали във влак 1-2 пъти, или въобще не са го правили. Е, главно към последните ще бъде насочено днешното ми излияние. Идеята не е да ви откажа да се качите на влак, нооо... и на дали ще ви навия. :D

Българските влакове могат да бъдат чудесно място за прекарване на няколко часа от ценния ви ден. Всъщност, опитът, който човек натрупва, пътувайки с влак на БДЖ, не може да бъде заменен с нищо!

Нека за пример да вземем пътуването от Велико Търново до Добрич – достатъчно продължително, за да почувствате комфорта и да видите лукса на БДЖ. Първо – трябва да сме запознати колко прекачвания и смени ни очакват по пътя. В случая – 3, в Горна Оряховица, Шумен и Повеляново (нищо, че в сайта пише друго). Такааа. Също така хубаво е да знаете, че понякога (10-20 пъти в месеца) линията Търново-Горна е в ремонт и просто „трябва да си фанеш маршрутка до Горна, девойче, няма как“. 

Но все пак, рано или късно потегляме. Дори сме в хубав влак, с прилично чисти седалки, с масички и автоматични врати (които хората винаги искат да затварят ръчно и се получава нещо като в приказката „Дядо и ряпа“). На мен, като на редовен пътник, не ми се е случвало да изпускам гара, но ако пътуваш за първи път в дадена посока и не си попитал коя по ред ти е гарата, или пък е тъмно като в рог, имаш голям шанс да я пропуснеш. Затова стоиш постоянно на тръни и оглеждаш всяка тревичка, че да не стане някой гаф. До тук всичко е добре.

Пристигаме в Шумен и правим смяна на влака. Честно казано, при вида на този, с който трябва да пътувам в следващия час и половина, сериозно се замислям дали да не си хвана багажа и да се прибера вкъщи - тъй или иначе сме спрели на шуменска земя... Все пак преодолявам това си желание и се качвам в електричката до Варна. Кафетата от сутринта обаче си казват своето и решавам да посетя тоалетната във влака, докато не сме тръгнали. При положение, че до този момент не бях се възползвала от този лукс, определено беше забавно. Влизайки в малката стаичка, те лъхват множество приятни аромати и се чудиш дали няма да свършиш и нещо друго, освен това, за което си отишъл... Решавам да затворя вратата. Да, обаче оглеждайки я, решавам, че ако я затворя един път, повече няма да мога да я отворя и вероятно ще остана заключена там, докато някой не чуе блъскането и виковете ми. Решавам, че няма да затварям вратата, а само ще я притворя. Тя обаче не е на същото мнение и се отваря постоянно. Явно ще трябва да я крепя с крак. Не ме питайте как се справих по-нататък. Просто ще ви кажа, че не беше лесно да крепиш вратата с крак, държейки кърпички в едната ръка, чантата си в другата, и опитвайки се да преценя кое е най-чистото място от седалката... :X На всичкото отгоре, на кошчето пред мен (да, имаше и кошче) беше застанала една миризливка и ме гледаше умно с малките си очички. Сигурна съм, че ми се смееше... :D

Точно тези влакове обаче, всъщност са ми най-милни, защото наистина можеш да видиш какво ли не. Спомням си едно пътуване в обратна посока, към Търново, където влязох в купе и седнах до един миризливец. В началото не разбрах кой от всички пътуващи ухае толкова приятно, но не след дълго ми станa ясно. През целия път си повтарях: „Той ще слезе на следващата гара. Той ще слезе скоро... Няма ли да слезеш скоро? По дяволите, кога ще слезеш?!“. Накрая човекът слезе в Шумен. Всички миризливци ли са от Шумен...?! Както и да е. Това не беше всичко. В момента, в който той излезе от купето, жената, седяща срещу него, си събу обувките и си опъна крачищата на седалката до мен. Ей това беше завършекът! Браво, лелче, евала!

Също така по стените на въпросните електрички се мъдрят надписи, на които пише, че може да се пренася ръчен багаж до 30 кг, но никой не казва може ли да пренасяш цяло дръвче примерно...

Също така, това е и единственото място, където може да умреш от студ и от жега в същото време. Парното не е пуснато, когато определено има нужда от него, и е пуснато, когато самият ти пътуваш по тениска. За радост самото то се намира под седалките и в един момент направо ти се подпалва... д-то.

Всичко това обаче беше засенчено от един чича, с когото пътувах преди няколко дни в едно купе. Хубаво, че не бях сама, а пътувах с още 2 жени, защото сигурно щях да полудея и да го заблъскам с чантите си... Явно чичата смяташе, че сме достатъчно добро вдъхновение за него, за да започне да си бърка в гащите съвсем без притеснение! Ей това надмина и най-смелите ми мечти... И после защо не мога да спя вечер...

Но да се върнем към пътуването... Скоро стигнахме до Повеляново и за малко да изпуснем гарата. Може би защото спряхме на километър от перона и не можах да видя надписа, или пък защото машинистът тооолкова бързаше да тръгне, че дори не разбра, че все още хората слизат. Между другото, на същата гара един път ми се наложи да скоча от влака тъкмо когато тръгваше. Явно им е практика да бързат...

В следващия влак нямаше изцепки, освен, че една женица много настояваше да ми разкаже за сина си, който се оженил за някаква от Пловдив, обаче тя била голяма вещица. Купили си апартамент, ама после нещо станало и решили да го продават. Жената похарчила половината пари и сега живеели у леля му на сина й. И... Стана ви ясно, че разбрах всичко за родата й до девето коляно. Почти заспах и сигурно щях да си изпусна гарата, ако не беше последна... :D

Иначе, на всяка гара или спирка един хубав женски глас известяваше, че ще спираме, и къде ще спираме. Това вече ми харесва и няма нужда да си държиш багажа, в случай, че трябва да слезеш за 5 секунди от влака (и това съм правила...).

Всъщност влаковете могат да бъдат много приятно място. Могат, но далеч не са. И въпреки че се смея на всичките си преживявания покрай пътуванията ми, наистина ми се иска нещата да бяха малко по-други. Честно казано, ако не бяха по-ниските цени, много хора нямаше да пътуват с БДЖ. Но пък кой може да устои на промоцията – пътуваш двойно повече време на същата цена?! В крайна сметка проблемът на нашите железници като че ли са хората. Странно нещо са хората... Хем искат, хем не пазят. Може и да се оправим някой ден. А до тогава – боже, доведи ме жив!

Posted in: Речено-сторено