Чудно е как понякога на човек му трябва време. Въпреки че е заобиколен и прелива от време, той пак иска да има... повече от него. Вярно е, че времето върши чудеса, особено времето, което прекарваш сам, далеч от другите, далеч от другия. В живота на всеки идва момент, в който е по-добре да се остави на времето, прелитащо и отлитащо. Просто да го остави да тече... и нищо повече.
... Те стояха на леглото гушнати, но не си говореха. Нямаха какво да си кажат. Не си мислете, че не се обичаха, напротив. Просто беше минало време. Нещо като че ли засядаше в гърлата им и не им позволяваше да си кажат нещата, които си казваха преди. Може би бяха започнали да се променят, защото беше минало време...
След две години те отново стояха на леглото. Бяха гушнати. Говореха си тихо и с малко думи. Беше минало време, те се бяха променили, но нещо ги събираше отново и отново. И двамата бяха притеснени за бъдещето. Той за своето, а тя – за нейното и за общото им такова, ако можеше да се нарече „общо“. Притесняваха се, че ще мине време... доста време.
Днес те продължават да си говорят, нещата не са се променили. И те не са се променили чак толкова. Все още държат един на друг, а може би и повече от преди. Времето беше благосклонно към тях.
Чудно е как на човек винаги му трябва време. Време, за да помисли, да обмисли, да премери и прецени. Време, за да оцени това, което има в ръцете си и в сърцето си. Време, за да види ясно и да усети истински. Понякога наистина просто е по-добре да мине малко време. За да отворим очи и да видим истинските неща в живота...
0 коментара:
Публикуване на коментар