Все чета за желанието на хората да дават. И по-конкретно да дават част от себе си на някого... да дават любовта си, нежността си, грижите си на някого. Много самотни души искат да срещнат другарче, което да приеме цялата им любов, купищата им целувки и обръщението „мило“. И всъщност в този момент от живота си, те са готови да дадат всичко това на когото и да е, стига просто той да го приеме. Готови са да дадат „целия си свят“ на някого.
Чета и си мисля... колко познато ми звучи. Като че ли съм чувала тези неща някъде... преди известно време. А, да... вярно, чувала съм ги точно в своята глава. Преди точно една година същите мисли ме бяха обсебили и се лутаха из главата ми като дух, който има някаква несвършена работа сред живите. Мислех си колко много искам да дам света си на някого. Просто да го дам и да приключваме! Все някой щеше да го приеме, а аз щях да съм толкова щастлива... И наистина, дойде един ден, в който дадох света си, или поне част от него на някого. И какво да ви кажа... еми не беше това, което очаквах. И си го взех обратно.
Всъщност въобще не бях щастлива, по-скоро се почувствах нещастна. Че съм заблудила две хубави, очакващи очи, че съм излъгала сама себе си, и че така и не се научих...
От тогава вече знам, че не е важно какво искаш да дадеш – дали целия свят, дали едно късче хляб или прегръдка. Честно казано няма никакво значение. Излезе, че колкото и да давам, ако е за неправилния човек просто ще ми е все едно. И в един момент няма да виждам смисъл да го правя. А тези моменти настъпват много бързо при мен. А за човек, за когото давам душата си, дори и чорапите си да му оставя, ще си струва, защото ще ме направи щастлива.
Така че, няма смисъл да давате цялото си същество на някого, за когото всъщност въобще не ви пука, просто защото няма кой да ви гушка вечер. Изчакайте. Да легнеш до човека, когото обичаш не може да се сравни с нищо и определено си заслужава чакането, колкото и дълго да е то.
