сряда, 25 април 2012 г.

Пропаст


Хората имат най-различни желания. Но в един или друг момент от живота си всеки усеща, че се стреми към едно конкретно нещо - промяна. Чувстваш се заседнал, боксуващ на едно място, затлачен от много минало, много бъдеще и малко настояще в мислите. И си мислиш, че ти трябва нещо, което да те изкара от будната кома, трябва ти един ритник, един шамар, който да те върне в реалността и в същото време да ти подскаже кой е правилния път. И чакаш момента, в който колелото на живота ще се завърти и ще ти поднесе нещо ново. ... Когато човек иска нещо, в момент на силна амбиция, че понякога дори и инат, често не си дава сметка какво всъщност иска и какво би му коствала така желаната промяна. Защото едно получаваш, но друго даваш. Никога не може само да получаваме. И никога не си даваме сметка за този факт. И когато в един момент колелото се завърти и изгубиш познатите сенки покрай себе си... какво изпитваш? Страх? Несигурност? Облекчение...? Това ли е промяната, която си искал? Има ли вкуса, който си мислел, че ще има? А може би ти горчи...? Все едно си преминал по един от онези нестабилни въжени мостове, които се простират едва ли не в нищото. Няма да се спираме на това как си го преминал, фактът е, че си на другия край. И се чудиш... Да прережа ли въжетата? Все пак за какво ми е този мост, да ме свързва с нещо, което сега не ми е нужно, от което искам да избягам? Но пък... дали няма да се върна? А ако не ми хареса онова, което ме чака насреща? Ще се върна до тук, но моста няма да го има. Ще остане просто една пропаст, прекалено голяма, за да бъде преодоляна... И така завъртялото се колело не ни дава никакви отговори. То просто задава въпроси и толкова.
Всъщност човек през целия си живот се намира в едно положение между две точки. Стремящ се да достигне далечното-мечтано, но прекалено страхлив да остави познатото, което често го спъва по пътя. Винаги се люшкаш между две опции и всяка една от тях е прекалено рискована. И просто трябва да се запиташ... 





Ще прережеш ли въжетата...?

събота, 21 април 2012 г.

Великден на село

Времето лети бързо и още един празник отмина. Децата бяха щастливи, заради боядисването на яйцата и цялата шумотевица, а възрастните - защото се събрахме заедно. И въпреки дъждовното време, което ни принуди да стоим вкъщи, все пак успяхме да почувстваме пролетните и празнични мигове. Все пак Слънчо изгря за малко и дори ни позволи да се разходим из Добрич и да се порадваме.  :)

Салфетките с готиния заек.  :P



Част от яйчицата :)


Добрич се е поразкрасил...




А "Щастливата патка" изкушаваше децата... :D
Братовчедка ми обаче беше най-щастлива... :D

Село Победа пък е едно живо местенце, където има работещи детска градина и училище, обновеното читалище се посещава от всички, на стадиона редовно се играят мачове, а в селския ресторант често се организират банкети и събирания. :)



Църквата в с. Победа


Опит да се спре яденето на семки по улиците... :D





И най-после да намеря изцяло жълто лале... :P













събота, 7 април 2012 г.

Добре забравеното старо...

Sade - Smooth Operator


Шумен отдавна не е бил толкова хубав. И отдавна не е имало толкова хубав уикенд... Навежда ме на мисълта, че по-често трябва да правя спонтанни неща. Да хвана влака без да съм планувала, за да се прибера вкъщи, обаждайки се едва пред вратата... ;)  Ако решите да го правите някой път, погрижете се да имате като добавка и един добър приятел за разходка на следващия ден. Тогава вече ще имате един чудесен уикенд. :]  Понякога си мисля, че съдбата прекалено много се намесва в живота ми... Което до момента всъщност е изиграло само положителна роля, не се оплаквам. 
Замислих се и колко обичам да се прибирам, когато има кой да ме посрещне, когато старите приятели са тук и като че ли нищо не е мръднало... И само за това си струва да зарежеш всичко - за да видиш познатото лице. :)
Осъзнах, че понякога хората, които виждаш два пъти в годината могат да бъдат много по-близо до теб, отколкото тези, които виждаш всеки ден. Или пък просто е писано винаги да намирате пътя един към друг, независимо колко време е минало и колко много от него сте измълчали. И когато видиш познатото име на дисплея на телефона си, първата ти мисъл никога не е да откажеш разговора. И никога не се чудиш какво ще си кажете след толкова време мълчание, просто защото нищо във вас не е замлъкнало, дори и да изглежда така. Виждате се. Времето минава неусетно, а след това остава кофти чувството, че нещо хубаво се е случило, но е било прекалено кратко...


И все пак... какво му трябва на човек, за да бъде щастлив? Един влак, домашно огнище, стар приятел (с чувство за хумор :P) и малко смях. Действа безотказно. ;)




снимка: Дарик-Шумен