вторник, 25 август 2015 г.

Autumn thoughts


Времето през последните няколко дни яростно ме връща назад, 3 години назад (кога минаха???), когато точно в края на август вече стягах куфара си за Естония. И поглеждам към куфара в ъгъла, който в момента е пълен с дрехи, но не приготвени за път. Пътува ми се, искам да отида някъде, където не познавам никого, където и улиците никога не са ме виждали, където въздуха е непознато приятен и свеж, заради наближаващата есен. Да отидеш на място, където кракът ти не е стъпвал до сега е изпитание. И както ти възприемеш света, така и той ще те приеме, а аз изпитвам жажда да опознавам и копнеж да бъда опозната...
Забелязвам, че голяма част от моето поколение е обзето от същата идея - да пътува, да опознава нови места и хора, да бъде по някакъв начин част от друг свят, не да бъде капсулирано, ограничено от земята, на която се е родило и от хората, които вижда всеки ден. Кой ни направи такива мечтатели? Кое ни отвори очите за останалия свят? Защо толкова силно искаме да го видим със собствените си очи? И лошо ли е всъщност това? 
Вие ми дайде шанс да обиколя света, а после ще ви кажа дали е лошо... :)


четвъртък, 20 август 2015 г.

Мрачно

Мрачно е. Времето се обръща, вали. Есента се подава зад ъгъла и напира да измести лятото. Колко сме зависими от времето понякога, дори в повечето случаи. И в мен е мрачно и не знам какво трябва да се случи, за да просветне. Слънцето не е достатъчно, а и опитите сам да си намериш отдушник понякога не дават резултат. И така, продължава да вали с дни, с месеци. Май есента отдавна е тук...


неделя, 16 август 2015 г.

Полет над Варна


Преди 3 дни инцидентно реших, че ми се скача от някой мост. :D С бънджи, разбира се. И тъй като сега съм в Шумен, Аспаруховият мост във Варна беше най-близкото решение, пък и уникалните Клуб Адреналин провеждат скокове от там всеки ден. Оказа се, че имат и промоция (така да се каже) и можеш на половин цена да си причиниш сърдечни, стомашни и каквито се сетите там разстройства. Толкова ми трябваше, за да се навия и след като си поръчах ваучер за промоцията, остана да го платя и да отида на уреченото място. За съжаление нито едно от двете не се случи по лесния начин и започвам да си мисля, че  вече съм установила нещо като правило - реша ли да правя нещо инцидентно, лудо и приятно, то задължително ще имам поне 2-3 пречки по пътя. Оказа се, че да си платиш никак не е лесно - на някои места не пожелаха да ми вземат парите, а други просто не хванах да работят. И след като вече си бях събрала куклите и парцалите в една раница, не ми остана друго, освен да потърся място да си платя ваучера едва след като стъпя в морската ни столица.
И тъй... хванах един влак и след час и половина бях във Варна, дори си платих ваучера и официално можех да се хвърля от моста. :P Да, ноооо трябваше първо да стигна до него. Трудна беше и таз нова задачка, въпреки многото автобуси, ходещи към Аспарухово. След известно обикаляне и питане се качих на 17-ката и помолих кондукторката да ми покаже на коя спирка да сляза. Тя, разбира се, забрави напълно и ме остави аз да се оправям с преценката къде да се изтърколя от автобуса. Слязох аз, но "първата спирка след моста" ми се стори толкова отдалечена от него, че няма на къде повече... Както и да е, тръгнах към моста, докато в един момент тротоарът просто свърши, а това си беше голям проблем... не ми се рискуваше някой да ме отнесе с бясна скорост, все пак бях отишла да се хвърлям от мост, не пред кола. След 2 неуспешни опита да мина от тук, от там, реших, че няма на къде, ами ще се върви по пътя. Как стигнах жива до моста, един Господ знае! Поне самото място за скачане нямаше как да пропусна, тъй като още от автобуса видях дългата опашка от желаещи, стигаща до ярко жълтия навес, който много хора сигурно са виждали на моста. След 500 м вече бях на мястото. Две момчета опаковаха скачащите и едно момиче се оправяше с бумащината и организацията. Всички много готини, позитивни и усмихнати, въпреки жегата, която в 1:30 по обяд вече започваше да става сериозна. Чакащите ставаха все повече, а скачането вървеше бавно, но пък на никой не му пукаше - всички бяха притеснени и гледаха със страх и възхищение всеки, който политаше от моста. Толкова много и различни хора, събрани на едно място, за да полетят поне за миг. Винаги съм смятала, че истинските неща - работа, удоволствие, хобита, та и хора, са тези, които обединяват хората, въпреки различията им. И там, на моста, всички бяха еднакви. Съдбата все още не е спряла и да ме свързва с Търново - запознах се с две момчета, дошли от там, за да скочат. Почакахме си заедно - времето определено минава по-бързо с компания. В крайна сметка планът ми да скоча и след това да отида на плаж не се осъществи, тъй като реда ми дойде чак след 3 часа чакане... Момчетата бяха скочили, а преди мен се приготвяха две сестри, чиито родители бяха дошли да ги гледат и вече се побъркваха от нерви :D. Майката ме заговори още на пристигане и ме пита дали ще скачам. Казах й, че ще скачам и я успокоих, че няма нищо страшно, че вече съм скачала и всичко е безопасно. Но майка... каквото и да кажеш, тя пак ще се притеснява. ;) Момичетата скочиха ииии дойде ред да ми сложат някой и друг колан. За разлика от Търново, където коланите минават през раменете и скачаш прав, тук те закачат за краката и накрая увисваш с главата надалу. Момчетата ме екипираха, изчакахме да минат 1-2 корабчета под моста и се качих на парапета.
"Айде, скачай!" - извика единият, докато ми пускаше ръката. Гледката след като се качиш на ръба е уникална! Морето, зеленина и безкрайност, сякаш целият свят е пред теб! Мисля, че това беше най-хубавия и най-отрезвяващия момент... осъзнаваш, че вече си сам горе, че след секунда няма да имаш земя под краката и нищо, за което да се хванеш. Само че, както казах, качиш ли се горе, няма връщане назад (нищо, че едно момиче слиза 2 пъти, докато скочи... :P)! Качиш ли се, със сигурност ще ти се прииска да се върнеш, но трябва да си спомниш защо си отишъл, да погледнеш напред към морето, да разпериш ръце и просто да отскочиш. И толкова. Вече летиш надолу и след секунди въжето се опъва. Имаш чувството, че краката ти ще се изхлузят от ремъците и почти започваш да се молиш да не те отърват. Пазиш главата на връщане и отново надолу... вече можеш да разпериш ръце във въздуха и да се рееш. Особено е чувството да висиш с глава надолу, за себе си бих казала, че ми бе некомфортно. Вестибуларният ми апарат съвсем се обърка и имах чувството, че падам от ръба на пропаст, докато аз всъщност спокойно се поклащах на въжето. Това беше единствения момент на страх, истински страх, че ще падна, въпреки че ясно съзнавах, че съм вързана и след като до сега не съм цопнала във водата, сега няма как да се случи. Между другото, същия ден имаше 2-ма мъже, които се потопиха във водата и се освежиха, напук на жегите! :D Та след 2-3 минути висене ме издърпаха и осъзнах, че всичко е приключило... за съжаление. Минава като миг, дори не разбираш какво се случва и за колко време. Не ми се тръгваше дори, всички бяха толкова готини и се забавляваха от сърце. Само че жегата вече надделяваше, а грешката, че не си бях взела нито ядене, нито вода, започваше да ми се отразява. Щом ми се прииска да пльосна във водата при скока, значи спешно имах нужда от разхлаждане. Иии така се насочих към плажа, за да топна краката и други части в морето и да си полежа малко.
Късният влак за Шумен ме чакаше на гарата, билетът беше в раницата ми и колкото и да не ми се прибираше, нямаше къде да остана. През целия път си мислех, че ако живеех на морето, това вероятно щеше да ми е ежедневие. Тогава дали щеше да е също толкова приятно?
Както и да е... Сега въпросът е един - кое ще е следващото предизвикателство? :P Ако само знаете колко много неща ми се въртят в главата... хубаво, че не знаете. :D  Хайде, до нови срещи и до нови преживявания! Живейте! :)

неделя, 26 април 2015 г.

Носталгия

Всички имаме по нещичко, което ни липсва. Устроени сме така, че спираме да мислим за липсата, едва когато сме я преживели напълно, или пък отново сме се върнали към нещото, което не ни дава мира. И те така... Кое е по-правилно? Да се опитваме да преживеем и да забравим, или да се завърнем към това, което ни е правило щастливи...
Отговор не чакам, въпреки че ми се ще да имаше един универсален... :) Ако пък някой е открил такъв, да свирка. ;)