неделя, 20 февруари 2011 г.

Чело коте книжки...

По едно хубаво стечение на обстоятелствата, вчера трябваше да събирам багаж от стаята си. Всичко трябваше да се натика в чували, кашони, чанти... каквото имам под ръка, за да изпразня помещението. И така случайно, или не особено, попаднах на стари детски неща, бутнати в чекмеджета под леглото, които естествено не бяха отваряни скоро. Като малка бях прибрано дете - събирах си всичко, пазех си играчките и всички завоевания, прибирах си ги в торбички, кутийки и несесерчета, а и майка ми никога не е изхвърляла мои неща. Тя дори беше облепила цялата ми стая с рисунки и апликации от детската градина и от училище. С времето те бяха прибрани в папки, които толкова пъти са били местени, че вече бях почти убедена, че сме ги затрили някъде. Дори преди две седмици с тъга си мислех колко щеше да е хубаво да ги изнамеря, за да ги разгледам, и че най-вероятно това няма да се случи. За мое голямо учудване обаче, в дъното още на първото чекмедже изскочи торба, пълна със скицници и блокове. Йей! Всичко беше вътре - всички рисунки, всички драсканици, всички спомени. :) Нямате си на идея колко се зарадвах. Хубаво е да знаеш, че имаш запазени частици от детството си, някак успокояващо е. Може би така се успокоявам, че няма да го забравя... Въпреки че да забравиш лудориите си е почти невъзможно, но все пак...
Само че това не беше всичко... Открих и малка част от книжките си, тези съвсем детските - с много картинки и малко текст. Имам спомен, че майка ми непрестанно ми четеше вечер, преди лягане, и то не по нейно желание, а по мое. Тя жената заспиваше преди мен... :D Сега, гледайки книжките, дори си спомних какво съм си мислела, докато ми ги е четяла... Учудващо е как човек помни някои неща с удивителни подробности, и е нужно само нещо малко, за да те върне назад в годините. Не можах да се стърпя и направих няколко снимки:






Измежду страниците на една от книжките изскочи и нещо, което можем да наречем „произведение на изкуството“, като изключим частта с правописа... :D


За голямо мое съжаление обаче, не успях да отворя чекмеджето с дневниците си, които са препрочитани толкова много пъти, че сигурно вече съм запомнила и запетайките. И въпреки това бих ги прочела отново. Все пак това беше целта им – след години да ги прочета и да се забавлявам на написаното. Или пък да си потъжа за отминалото време... :)
И така... Хубаво беше да се разровя из спомените. Оставаше само да си пусна някоя детска касетка с песнички и идилията щеше да е пълна - дъждовен ден, пакет бисквити, три чекмеджета... и едно щастливо детство. :]

събота, 19 февруари 2011 г.

Любовен дъжд за двама

Дъжд. Пороен дъжд. Любовен дъжд за двама. За двама ни. Защото така започнахме и си признахме, че се обичаме. И защото искаме така да продължи. Не на глас, а вътрешно го казахме... Никой не чу, само ние чухме думите: „Обичам те...“. И само ние ги казахме, както в онзи дъждовен ден на пейката, така и сега. Нищо, че нямаше дъжд като онзи – пороен и любовен. И нищо, че нямаше нужда да се топлим, защото ни е студено. Сега се топлим с поглед и се обичаме с мълчание. Любов на двама под дъжда, който го няма. Но той е все така пороен и любовен. Непрестанен като самата ни любов. Той вали непрестанно още от тогава - от дъждовния ден на пейката с порой от обещания...


 

вторник, 15 февруари 2011 г.

Студентски неволи [1]

Тази седмица видях много статуси във фейсбук, гласящи неща като „Home, sweet home”, „Вкъщи! :)“ или „Вкъщи си е най-добре“. Да, отново дойде заветния момент, в който студентите се прибират по родните места, затъжили се за манджите на мама. След няколкото тежки и мъчителни, изтощителни дори изпита тази сесия (последното е малко спорно, но... ), всичко живо започва да стяга багажи, да събира бурканите изпод леглото, да сгъва мръсните, поради липсата на пералня и наличието на мързел дрехи и чаршафи, за да ги занесе в родния град, където ще се намери кой да се погрижи за тях. И докато преди месец най-честата картинка по улиците бяха забързани към поредния изпит в ранен час студенти, лееееко вонящи на джибри (Полят изпит – взет изпит!), то след края на сесията може да видиш същите (миризмата на джибри отново присъства, все пак трябва да се полее и края на сесията...), но вместо папка с листи и пищови, вече носят други „атрибути“. Става дума за тези големите, тежки сакове и куфари, обикновено пълни с описаните по-горе буркани и чаршафи. Няма да забравя как един колега, чакайки автобуса на спирката, беше нарамил два сака, от възможно най-големите, като всеки беше пълен с доволно количество празни буркани. При всяка крачка се чуваше весело потракване, като че ли и бурканите се радваха, че си отиват вкъщи...
Ей този радостен момент присъства в живота на всеки български студент. Няма нищо по-хубаво от това да хванеш влака за родния град или село (някои са тарикати и хващат автобус), да те посрещнат на гарата (рядко щастие :D) и да те поглезят, защото много са се затъжили за теб (глезенето е само първия ден). И замисляйки се, установяваш как докато в ученическите си години си искал да изчезнеш, да се махнеш от „тоя задръстен град“, сега идва момент, в който нямаш търпение да се завърнеш в него. И дори ти е хубаво и приятно, и търсиш „задръстеността“ му, защото ти е писнало от шумотевица и нахакани студенти по дискотеките. Затова често когато се прибера си стоя единствено вкъщи, рядко излизам. Обичам да стоя в стаята си, напомня ми за хубавите ученически години, връща ме назад, усещам трепетите, които имат коренно различно ухание, от тези сега. И вечер да посрещна родителите си, да седнем на една маса, пиейки червено вино. И храната има друг вкус. А през нощта сънувам... нещо, което не правя в последно време. Това за мен е да съм вкъщи.
Друг би го описал по друг начин, а може и да се изчерпи само с мусаката на мама или ракията на татко. Но едно е важното и сигурното в случая – всеки студент чака с нетърпение да се прибере в родното място, най-малкото, за да напълни бурканите наново и да ги помъкне след няколко дни с доволна, но измъчена под тежестта на саковете усмивка към студентското си леговище. Все пак трябва да има мезе за татьовата ракия и запаси за гладните и безпарични дни от месеца. ;)

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Денят на греха

В допълнение към предният ми пост искам да кажа още няколко думи, да наредя още малко изречения с риск да бъда замерена с нещо, надявайки се да е някое червено, плюшено сърце.
Въпреки че денят е малко сив и с нищо не казва "Хей, днес трябва да празнувате, че и не само един, ами цели два празника!", вярвам, че няма човек, който да е забравил какво се случва на 14-ти февруари. И няма българин, който да не е слушал спорове на тема "Кой празник трябва да празнуваме?" и "Защо да празнуваме Свети Валентин, след като си имаме хубав български празник, включващ пиене...?!". Аз няма да вземам страна, защото не съм възприела такава. Но се питам... Щом стигаме до там, че не искаме да празнуваме даден празник и го обръщаме на люти дискусии и спорове, тогава явно на българите са им дошли малко в повече всички тези празници - 3-ти март, 24-ти май, че именни дни ли не бяха, независимости ли не бяха... Дайте да ги поорежем тогава, а? Аааa, не искате?! И аз така си помислих. Тогава казвам да си празнуваме и двата празника. Няма как Св. Валентин да мине без малко алкохол, а и Трифон Зарезан не изключва влюбените, пък за алкохола да не говорим... 
Така че бягайте да купувате цветя, плюшени сърца, бельо, шоколад, вина и други алкохолни изкушения. Каквото и да празнуваме, може спокойно да обявим, че днес е денят на греха - и ще се пие (о, само как ще се пие!), и ще се... обичаме (досещайте се... :D). Така че, честит Трифон Зарезан! Честит Свети Валентин! Честит Ден на греха!


неделя, 13 февруари 2011 г.

Ние, любовните мазохисти

Ще трябва да разочаровам някои от вас... отново ще говоря за любовта. Ще говоря за това, което наричаме риск, заради любов. За това, че сами се въвличаме в оковите на последната, а после се измъкваме едва едва... пълзейки. Защо си го причиняваме?! Защо, след като сме го преживели веднъж...? Било е тежко, трудно, мъчително... да се изкопчиш. До колко си успял не е ясно, но поне е минало време... позабравил си. Закърпил си старите рани. Само че остава нещо... Не знам как да го нарека. Мазохизъм ли е... Защо ще искам да си го причинявам иначе? И то отново и отново. И всеки път е почти същото. Усещането не е за изпускане! Все едно да се хвърлиш с въже, но да няма кой да те издърпа. Падането е невероятно – адреналин, емоция, ендорфин, щастие (и никакъв шоколад този път)! Чисто щастие. Само че в един момент увисваш... и няма кой да те дръпне. Първия път е стряскащо до смърт! Чувството, че си сам и няма кой да ти помогне е убийствено тежко. Сърцето натежава, сякаш е гъба, накисната във вода... чакаща някой да я изстиска. Но не се притеснявайте, с всеки следващ път става по-добре – не тежи толкова, колкото първия път. Е, има и изключения, но за тях някой друг път. Та така, увисваш... и понеже няма кой да те издърпа, започваш да се катериш сам. 
Но ръцете ти са слаби, стигаш до някъде и пак увисваш... И пак, и пак... И пак. Малцина са тези, които са успели да изкачат дългия път до горе, без да увиснат повторно. До тук всичко звучи като че ли е в полза именно на тези, последните. Да, обаче не съм сигурна дали те са щастливците в нашия филм... Защото, разбирате ли, красотата е в падането. Никое изкачване не е красиво. То винаги е изпълнено с трудности, рани, болка, тъга... Винаги има наранени, винаги има потъпкани, а ти сам, често се явяваш потъпкващия, дори и да не искаш. Но докато падат, всички са щастливи... Падането е екстаз! Желано или не, то е извор на щастието, което сте търсили, но вероятно сами сте си забранявали. И това е причината да си го причиняваме отново... ние, мазохистите. Любовните мазохисти. Защото тогава се чувстваш жив, не просто съществуващ. Това е най-сладкия риск, който може да поемеш. И обикновено си струва...



"Някой някога е казал, че вечна любов няма. Колко тъп предразсъдък..."





петък, 11 февруари 2011 г.

Един слънчев ден

И слънцето се преплиташе в косите ми. И щастието се отразяваше в очите ми. И всяка фибра в тялото ми усещаше деня в цялото му очарование. Като че ли виждах през хората, които минаваха покрай мен. През нацупените виждах така, че не забелязвах присъствието им, а поглеждайки през усмихнатите лица, виждах искрите не само в очите им, а в цялото им тяло. И те ме зареждаха, и аз ги зареждах. Като че ли топлият февруарски ден беше чаканото чудо, нужно, за да оживее всичко наоколо. И никой не можеше да спре това. Никой не можеше да спре живота. И мен никой не можеше да ме спре да се усмихвам. Сигурно са се чудили защо го правя постоянно. И сигурно са се чудили защо не нося очила, а бърча чело под силното слънце. Защото така ми харесва! Защо ми е слънцето, ако не го попивам, ако не го усещам? Защо да спирам и своето слънце, когато знам, че ще зарадва някого? Аз нямам бутон Изключи“, моето слънце не среща луната. То свети, за да се преплете в нечии коси и да се отрази в нечии очи... за да бъдат и те щастливи като моите.