вторник, 31 януари 2012 г.

Точка

Тези дни доста неща ми минаха през главата. Минали неща. И разбрах, че много съм се променила. Хората променят другите около себе си, така се получава... И мен имаше кой да ме промени. И колкото и да презирам виновниците, в същото време им благодаря от цялото си сърце. Защото събудиха нов човек. Различен и по-непримирим от преди. Преди, когато съм била адски добра. Не съм прощавала, но съм махвала с ръка, отминавайки лицата, които всъщност са заслужавали шамар. Заслужавали са плесницата, която аз получих, за да живеят до края на неблагодарния си живот с нейната следа по лицето си. Да им напомня, че лицемерието не се толерира, особено от приятелите им. Хубаво, че сте се възползвали и сте взели каквото съм имала явно в излишък. Радвайте се на "славното" си минало, гордейте се с постъпките си! Аз ви съжалявам, защото виждам, че не сте станали ХОРА, а сте си същите мишки.

Хората винаги са ме харесвали, смятали са ме за мила, добра, толерантна, търпелива. Рядко има човек, с когото наистина да не се разбирам. Всички си мислят, че ще прощавам грешките им, или че няма да надигна глас. Но това всъщност би бил поредният ми компромис със себе си. А аз такива вече не правя. Всъщност това е великият извод от цялата тази драсканица в  момента... Не съм склонна на компромиси със себе си. Точка. Мога да бъда и груба, и ми се получава много добре.

вторник, 24 януари 2012 г.

Засади дърво

Казват, че през живота си човек трябва да засади поне едно дърво. На дали ако някой друг го засади вместо мен ще се смята, но все пак... Мога да помогна с нещо по въпроса. 
И така... в тон с предстоящия ми изпит ще си поговорим за опазването на околната среда. Оказва се, че притежавайки дори и един блог, все пак по някакъв начин замърсяваме околната среда. Как? Чрез сървърите, които поддържат всички тези лични пространства. Всеки сървър пък се нуждае от електричество, което, както знаем, е добре да се ограничи като консумация. Международната организация I plant a tree и ITSTH (компания, произвеждаща софтуер) са започнали инициатива за засаждане на едно дърво за всеки блог. Така всеки блогър може да се включи, допринасяйки за опазването на околната среда. От 22.04.2010 г. до момента са засадени 710 дървета, които са неутрализирали 12.216853 тона въглероден диоксид.

Аз си пожелах дървото, което ще засадят от мое име и от това на блога ми, да е акация. Дано дръвчето да порасне и някой ден да омайва с чудния си аромат и красивите си цветове. :)
Ако желаете да се включите, щракнете на зеленото бутонче. Необходимо е да си изберете дръвче и да пишете в блога си за инициативата. ;)


събота, 21 януари 2012 г.

Зелена салатка със синьо сиренце

Знаете ли какво ви липсва най-много през зимата? Аз ще ви кажа. Зелената салата, която толкова обичаме да хапваме през лятото. Поне на мен ми липсва. Да, сега се намират много зеленчуци, но избягвам да ги купувам, защото някак не мисля, че са много натурални. Понякога обаче, наистина ми се прияжда... Е, днес беше такъв ден и реших да си направя една зелена салатка. Обикаляйки магазина обаче, ми попадна едно пакетче синьо сирене и реших да се почерпя за първия си минал изпит. ;)  Ето какво се търкаляше в купата:

- зелена салатка (1 бр)
- 1/2 краставица
- 2 домата
- малко лук (моят не беше пресен)
- синьо сиренце (моето беше датско :P. Не знаех, че правят и мухлясали неща там...)
- маслини (моите бяха зелени с пиперка)

Накълцвате зарзавата, натрошавате сиренцето (до колкото е възможно, защото е мазничко) и мятате 4-5 маслини. Овкусявате както желаете, аз лично си слагам всичко - солчица, оцет и олио/зехтин. Воала! :P






P.S. Освен със салатката, реших да се поглезя с още нещо и си купих нова книга. Но за това... друг път. ;)

вторник, 17 януари 2012 г.

Do I smell birthday cake?

По празниците се сетих, че съм изпуснала рождения ден на блога си. Но, айде... не е голяма работа, нали е жив още, това значи повече. :) Днес обаче ми напомниха, че е чукнал 13 месеца. Хареса ми. Не вярвам в числото 13 и значението му, но все пак... звучи добре. Та може да се каже, че това е едно Ч.Р.Д за "Поглед през моите очи... и сърце". Дано да имам повече муза и поводи, за да го поддържам дишащ, защото определено си отворих еднa нова врата чрез него. Не ми се иска да я затварям. :)



неделя, 15 януари 2012 г.

Like a footprint in the sand



Любовта е опиат. Всъщност няма как да знам, защото не съм опитвала подобни неща. Но нея съм опитвала... Направо съм грабила с ръце от кошницата й. Алчно. Заривах пръсти в кадифените й вътрешности, както правеше Амели във филма. И дяволски ми харесваше. Явно и на г-ца Любов й е харесало, защото все още усещам как е обвила тяло около пръстите ми, впила се е и не пуска. А може би трябваше да го е направила отдавна.

Любовта е като ваканция. Може да е дълга, може да е доста кратка. Зависи колко я искаш и на какво си готов, за да я преживееш. Дали не трябва да кажа да я преживееш качествено... Въпреки че, случвало се е и да ни измами хитрушата. Ти си мислиш: "Няколко месеца ще е интересно...", а то отиде години. Или пък си мислиш, че "Това ще е!", но тя нещо не е съгласна и скъсява почивните дни и те връща на работа, за да си прочистиш мислите и да започнеш наново. Ако можеш. Защото след ваканция винаги е най-трудно да се върнеш към реалността... и да започнеш отначало.

Любовта е като да оставяш стъпки в пясъка. В сухия са безформени и бързо се размиват с останалите песъчинки. Не са дълготрайни. Сухият пясък е неопитен и не знае как да ги задържи за дълго. А и може да те убоде някоя мида отдолу. Да оставиш стъпки в мокрия пясък е малко по-различно. Те са отчетливи и красиви. За да се получат добре трябва да натиснеш малко повече, но си заслужава. Пясъкът е напоен със солта на моретата, които ежесекундно го заливат, напомняйки му колко е самотен. Той знае това и е готов да оставиш отпечатъка си в сърцето му. В голямото му, солено сърце. Той знае цената на самотата, затова няма да те засипе, за да не избягаш, а ще те остави свободна. За да не те изплаши и да те остави да се порадваш на красивият ви отпечатък. Затова и той е толкова траен. Това е тайната.

Любовта всъщност е много неща. Може би е време да започнем да ги преоткриваме... във всичко. Вземете си почивка и отидете на красиво място. Поръчайте си силно питие и се оставете да ви замае. А преди да се сбогувате с всичко това, постарайте се да оставите отпечатък... някъде или у някого.

събота, 14 януари 2012 г.

Г-н Мускул

Pete Philly - Girls Wonderful (може да го сменим на Boys Wonderful за случая :P )

Торба, пълна с картофи, портокали, кус-кус и Тубофло за отпушване на канали (за да не ми трябва лодка следващия път като се къпя). Портфейл в другата ръка, която се опитва да си намери и ключовете с овце в един от джобовете. 5 етажа тъмни студентски коридори и наченки на задъхване + лека кашлица. Да не забравяме и супер секси анцуга, който определено е виждал и по-добри времена, косата, която след 8 часа сън беше възприела една нейна определена посока тип "отнесена от вихъра", и която не знам защо не вързах, ярко жълтата ми блуза, с която приличам на пате и липсата на какъвто и да е грим. Намирам ключовете и се отправям към вратата - 409 (тази година имахме късмет). Вдигам поглед и виждам най-приятното нещо, което ми се изпречва пред очите в последната една седмица, т.е. откакто съм пристигнала - г-н Мускул. Ама не в кавички, а съвсем истински. Damn! Всъщност бяха двамата ми съседи, но вторият не е важен... дори се чудя как съм го забелязала :D. Честно казано дори не забелязах какъв цвят са и боксерките на г-н Мускул, които всъщност бяха единствената дреха на него. Май бяха зелени... май. Облегнал се на стената, тъкмо издишваше дима от запалената си цигара. В същата секунда релефа на коремните му мускули, за който определено се беше потрудил, като че ли ми проговори: "Здравей."  
-Ъъъ, здрасти. - смотолевих бързо, поглеждайки към лицето на г-н Мускул, откъдето всъщност дойде поздрава. Сигурно съм изглеждала жИстокУ (както се шегуваше един колега)! През цялото време докато се мъчех да набутам ключа в малката дупка на вратата, се чудех дали да не погледна за последно в другата посока. Само за малко... да не си помисли, че съм груба или сухарка, нали разбирате... :P  Да, обаче скромното ми вътрешно АЗ отново взе превес и не ми даде дори да извърна и едното си оче, мамка му! 


Ех... Сега си мисля, че открих още една добра страна на общежитията, и че е много хубаво да имаш такива мили и приятни съседи... :P  Сигурна съм, че са и много услужливи. Кой знае, може скоро да проверим тая работа. Все пак, на човек винаги му липсва поне един тирбушон за бутилката вино. ;)





"Мъже"

 The Weeknd - Trust Issues     Pete Philly - Let It Go

Нали ви показах книгата, която си купих преди няколко дни, и която трябваше да прочета след сесия? Е, пак не се стърпях и я прочетох. :)  Определено има интересни заключения. На някои, особено на мъжете (нормално за тях), може да им се видят глупави, но доста жени биха се припознали в някои от историите. Понеже реших да си извадя най-интересните за мен моменти, сега мога и бързо да ги споделя с вас. Доста са, но мисля, че си заслужават. На някои определено съм се смяла с глас... :P

"Мъже" - Цвета Стоева






После обуваш ботушите на самовлюбения мъж, Гастон някакъв от „Красавицата и Звяра“. Чакаш го нетърпеливо до вратата, докато той се наслаждава на образа си в огледалото. И преценява дали цветът на косата ти подхожда на неговите очи, а статусът на фамилията ти – на неговия имидж. Докато накрая те убеди, че всъщност предпочиташ да си боса.


Истинският мъж се различава от всички останали по това, че ще те промени завинаги. Ще пренареди целия ти душевен пъзел. Ще напръска обилно с мухозол по ъглите и ще убие всички пеперуди в корема ти. Хладнокръвно, но внимателно, така че дълго, след като си тръгне, мястото до теб да бъде свободно.“


Истинският мъж избира дълго и бавно. Той е колекционер на скъпи картини. Не държи на количеството, защото е сигурен, че когато можеш да си легнеш с някого, без да знаеш името му, е много по-ценно да откажеш, отколкото да се възползваш. И защото неговата цел е играта с достоен противник, а не лесната победа.“


Натискам червеното копче. И просто ей така, след 15 минути двоумене и 15 секунди разговор имах среща с човека, когото гонех от главата си една година. Методично, упорито и с много търпение. Мъжът, който разби сърцето ми – натроши го на атомчета, разпръсна ги в кръг и изтанцува танца на „никога-не-ме-забравяй“ върху тях. Дяволски ритуал!“


"Стоя пред вратата на ресторанта. Още една минута и ще го видя - същия като преди или съвсем различен. Ще видя ръцете, които търсех във всички останали. Ще чуя гласа, който ми се счуваше у всеки друг. Ще се усмихна на мъжа, който ме направи половин човек.
Бутам вратата. Ето го - на три маси разстояние. Гледа ме и се смее. Моята любов. Моят кошмар. Моето недовършено самоубийство. Целувам го по бузата. Тудуп - тудуп!
Няколко часа по-късно сме у тях. Не си спомням какво сме си говорили, нито как се озовах тук. Пътят към ада е постлан с безразсъдни намерения. Съвестта ми започва да се надига. Настъпвам я с крак и тя изхрущява. ... Тудуп - тудуп!


Сега обаче всичко е различно. Отдавна бях опаковала чувствата си към него в картонена кутия, облепена с тиксо. После я пъхнах в найлонова торбичка, завързах я и я погребах в най-дълбокото на най-дълбокото море. Под три пласта пясък, екзотични риби и корали. Титаник пасти да яде. Ама пасти с опаковките! Вече бях имала други любовници – с по-големи и по-твърди, с по-дълга ерекция и по-нежни ръце, с чувство за хумор, което разтегляше устните ми в по-широка усмивка. С по-пронизващи погледи и по-красиви тела. Бях имала всичко, но вечно той не ми достигаше.“


"Бях сигурна, че жените са по-нелепата част от човечеството, но тогава какво остава за мъж, който се опитва да прилича на жена?"


И наистина, за какво ти е един брой ташаци, след като имаш на разположение 4 чифта цици? Винаги насреща. Винаги готови да те изслушат, да се напият с теб и да ти кажат истината право в напоения с ром поглед.“


... После се умълчаваме. Явно всички започваме да мислим какво ще правим без Y-хромозомата... Идеята за вибратор винаги ми е изглеждала адски недостойна, но може би не е лошо да преразгледам принципите си в един момент.“


Оглеждам се – и трите ми приятелки са заети с телефоните си – проекции на гаджета, любовници или познати, с които са правили секс. Мислят какво да кажат, задраскват го, после го премислят пак и го изстрелват в SMS, някъде далеч от морето, към точката на тяхното желание. И трите са потънали в своя любовен микрокосмос. А уж този уикенд беше само за нас четирите! Y-хромозомата щяла да изчезне – друг път! Засега е по-упорита и от анаеробна бактерия.“


Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохолът. Но вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? ... Ако не можем да дадем сами на себе си това, от което имаме нужда, защо си мислим, че друг ще го направи?“


... Обичам да ходя в неговия апартамент и всяка сутрин да се заклевам, че повече никога няма да стъпя там. След няколко вечери пак отивам. Докато влизам, сякаш късам полицейската лента, с която запечатват жилищата, когато в тях е извършено убийство. Всеки път убивам нещо в себе си и се връщам отново. Прекрачвам прага на неговото безразличие. Червените стени в коридора, моята гола снимка в неговата спалня, бебешката миризма в леглото му. Тук имам нещо повече от приятел. Имам нещо повече от любовник. Имам нещо, което не мога да назова по никакъв друг начин освен с неговото име.“


Стоя права и всеки момент чакам да се случи нещо. Да припадна, да ми се пръсне сърцето или в главата ми да зазвучат камбани. От погребалните. Нищо. Нищо не се случва. Един тъп момент във времето, в който не знам какво да кажа. Или просто няма какво.


-А пък може да си легнем тук и тримата – казва той и тупа леглото до себе си.
Надявам се, че това е някаква нелепа шега.“


Поглеждам през прозореца, за да събера мислите си, и точно тогава го виждам. В новата Фън Шуй сграда срещу нас, тази, която толкова псувах, защото се намърда между мен и гората, на един балкон на около 15 метра от моя простира симпатичен млад мъж по боксерки. Навежда се към легена и хваща някоя дреха с небрежно движение, все едно е простирал цял живот. Все едно за това е създаден. После се изправя, а мускулите на гърба му се опъват като въжетата с мокро пране пред него. Пак се навежда. Боксерките му плътно заемат формата на две перфектни половини. Две половини на един по-добър свят. Мислено благославям всички строители на бетонни постройки в София. Майната й на гората!“


Спирам на тротоара и се обръщам с цялото си тяло към него. Момчето или е прекалено тъпо, или е съвсем отчаяно. Решавам, че е първото, защото с подобна кола дори и импотентен мъж ще има 4 броя дълги бедра на задната седалка. Оглеждам се в различни посоки, сякаш ме е страх някой да не ме види, вадя визитка от малката си чанта и я пускам в колата му. Или съм прекалено тъпа, или съм прекалено отчаяна. За да се съхраня душевно, решавам, че е второто, и че хората понякога просто правят грешки.“


В този момент ми хрумва, че жените нямат нужда да ходят на работа, да слагат вратовръзка и да се пробват в голфа, за да бъдат силния пол. Те просто трябва да откажат свирките. Само това. Представям си свят без френска любов - земя от еректирали мъже. Нервни. Недоспали. Обсебени. Опасни. Свят от ходещи курове, които не могат да свършат и само това им е в главата - свирки.


Оглеждам се в дъното на чашата си, което значи две неща: първо, алкохолът е свършил, и второ – време е да си тръгвам. Излизам и вървя по осветените улици. Градът е топъл и красив, но няма как да го оцениш. Защото винаги, където и да се намираш, алкохолът свършва и се прибираш вкъщи сам. Винаги.“


Знаех, че трябва да му кажа нещо успокояващо, но вече нямах думи за него. Може би във всяка връзка има определен брой букви, които можете да изречете. Точно преди минута моите се бяха изчерпали, бях изразходвала и последната и остана само мълчанието.“


Наоколо няма и помен от друга жена. Не се получи просто, казва ми той и свива рамене. ... Точно в този момент осъзнавам, че дори да не съм идвала с месеци, всъщност през цялото време съм била тук. С подаръците, снимките, спомените, недоизказаните неща.“



Странна, типично женска книга. Доволна съм. :]

петък, 13 януари 2012 г.

На моста

Boyce Avenue - Find Me 

Много пъти съм ходила до Стамболовия мост, минавала съм по него, гледала съм надолу с интерес и дори съм скачала от него. Но никога не съм минавала от там вечер, по тъмно, когато лампите светят, а ако погледнеш надолу към водата, сигурно ще видиш само една черна дупка. И все пак... все си мисля, че това ще е най-красивото местенце в града вечер. Или поне така си го представям...
Както си стоях тази вечер, изведнъж ми се доизлиза. На разходка из нощно Търново. С теб. До моста със светещите лампи и тъмната вода. С цялата неизвестност, която те обзема, докато стоиш там. Вероятно ще е студено и голо покрай нас, нали е зима. Но ще се сгуша в теб. И въпреки че няма да видя, ти ще се усмихнеш, доволен, че отново съм си "признала" колко много те обичам. Никой няма да каже нищо, но то не е и нужно. Реката ще говори вместо нас. И ще бъде хубаво. Там винаги е хубаво. Сякаш си над всичко лошо, нищо, че си само на 28 метра над земята.
Трябвало да дойдеш до Търново тази зима. Трябваше ами! Сега нямаше да разказвам неща, които дори не са се случили. Щяхме да минем по главната улица, под невероятната коледна украса, и щяхме да се снимаме, дори няколко пъти. А не да нямаме и една снимка, нищо, че се видяхме. Щяхме да отидем на моста и да погледаме в тъмнината, сякаш виждаме целият свят пред нас. И щеше да е хубаво, ти знаеш. Но нищо... друг път. Мостът ще си е все там. Само не знам ние къде ще сме... :)


вторник, 10 януари 2012 г.

Не се стърпях... :)

От скоро съм си набелязала няколко книжки, които да си купя. "Книжки" не е точната дума, направо са си големи книги, които уж ще чета след сесия. Да, обаче не се стърпях днес и влязох в една книжарница на връщане от упражнения. Само да погледна... :P  Там повечето от книгите, които искам ги има, но всички са от сорта на 15 лв парчето и покрай празниците не ми се отвори парашута да ги взема... Все пак реших да се зарадвам днес и си купих първата книга от списъка... :)


Само като фиксирах червената корица и ми просветна, защото от доста време, каквато и книга да потърся, все я няма... изчерпана, непреиздавана...
За тази книга разбрах от една група във Фейсбук, в която се споделят цитати от книги. Определено е интересно написана, а авторката като че ли е фенка на Буковски, което си проличава в цитатите малко или много... :) Аз лично прочетох ето този откъс от книгата и тогава реших да си я купя: http://e-vestnik.bg/9503
Е, ще видим само кога ще я прочета. Защото нямам търпение, а сесията ми диша във врата... :)

понеделник, 2 януари 2012 г.

2012

Не мислех да пиша пожелания за новата година. От година-две вече нямам чак такова желание да честитя, да повтарям 100 пъти едно и също нещо. А и нещо не ми се пише сега... Но все пак си мисля, че годината трябва да започне с някакъв стремеж - към писане (защото в последно време нямам нагласа и муза), към нови цели, към повече успехи и по-малко грижи.


С малко тъга, но с огромно нетърпение и очакване посрещам тази година. Но това е нормално... когато посрещаш и изпращаш... Едно си отива, друго ще дойде.


Много листчета съм залепила на дъската със задачи и цели за тази година. Късметите от баниците пораждат противоречиви чувства... Но всяко нещо с времето си. Така като гледам и хороскопът ми звучи обещаващо и доста в тон с моите планове. И все пак... времето ще покаже.


Като за край мога да пожелая на всички четящи това, една невероятна и бурна година. Нека ви донесе най-вече здраве и усмивки, верни приятели и уют в семейството. Също така любов. Тази любов, която ви разтриса само при един поглед и ви хваща за гушата при всяко "чао"... Любов, която е чудо и проклятие едновременно. Ето това ви пожелавам. 
Преследвайте целите си с търпение и постоянство, вярвайте в себе си, за да повярват и другите във вас. Не се заробвайте в работа, защото тя няма свършване, и отделете време за нещата, които все отлагате за друг път. Позволете си удоволствията, от които се лишавате, защото просто не намирате време за тях. Време има за всичко. Срещнете се със стари приятели, запишете се на танци, купете цвете на любимата жена, кажете на мъжа до себе си, че го обичате. Осмислете дните си. 


За много години! :]




Нещичко, което определено си заслужава да се види. Живот и здраве, някоя нова година може да бъде посрещната под тази заря... :)