петък, 31 декември 2010 г.

Не и днес...

Не и днес,
когато хиляди години ни делят.
Не и днес,
когато погледът ти спира и последния ми дъх.
Не и днес,
когато искам да те видя.
Не и днес,
когато с тебе всичко си отива.
Не и днес,
когато искам да те имам.
Не и днес,
когато себе си презирам.
Не и днес,
когато с поглед те събличам.
Не и днес...
Защото те обичам.

сряда, 29 декември 2010 г.

Любов ли бе да я опишеш...

Трябва да ти дам любовта си! Вземи я. Не я искам. Приюти я при себе си, пази я, както знам, че можеш, защото аз не мога да й дам това, което иска. Не мога да угодя на постоянните й капризи... явно само ти можеш. Направо не издържам на непрестанното й мрънкане – това искала, онова искала... И тя не знае какво иска вече! Не ми дава миг покой! Не мога да спя, не мога да се храня нормално, винаги ме занимава с нейните измислени трепети. Кой го интересува?! Преди ми беше хубаво с нея, споделях желанията й, че дори и мъките й. Но сега...

Първо си мислех, че аз съм луда, но сега не знам кой е лудият. Като обезумяло животно е... Казваш й да стои кротко, а тя – не! Завързваш я, а тя започва да се дърпа. Накрая ти идва да я затвориш в някоя клетка и да я държиш там насила! Но и на теб ти става кофти и се отказваш от идеята. Тогава ти хрумва нова – решаваш да я подариш на някого. Да! Да, ама не... Подарявала съм я на кого ли не. На приятели, на непознати дори... Дали тя не ги харесва, или те нея, не знам, но накрая ми я връщат и пак заживяваме заедно. Любовта ми е неразделна част от мен. Вече знам това и не се съпротивлявам. Тя обаче, като че ли не иска да се примири, че ще си живеем само с нея, двечките... поне за сега. „Луд умора няма, само се поти“, са казали хората, та и при нея така...
Но ще ти кажа защо пиша точно на теб. Тази лудата, моята любов, съм я виждала да се усмирява само когато си наблизо. Ти си моят спасител, а явно и нейният. Теб иска и това е! Затова ще те помоля пак... Вземи я! Не я искам вече! Вземи я със себе си, отведи я далеч от мен, защото само теб търси. Не искам да си го признавам, но дори ревнувам малко от теб... Как да се примиря, че иска теб повече от собственика си...? Такава си е тя, моята любов. Буйна, несъвършена, непримирима. Когато си науми нещо, трудно можеш да я разубедиш. И понеже знам, че това ще е единственото, за което няма да ми противоречи, ти я подарявам. Прави каквото искаш с нея, тя няма нищо против.
Ето, давам ти любовта си...

вторник, 28 декември 2010 г.

Полет

Когато всичко падне във разруха,
когато времето ни отрече.
Когато всяка мъничка минута,
прекарана във мисли ме краде.
Когато ти изчезнеш,
когато аз се претопя...
Когато зимата прогледне пак след есента.
Тогава ти ела при мен, открий ме,
тогава ме помилвай, докосни.
Превърни ме в малка птица нежна,
и нека всяка ласка да искри,
нека във нощта безумно снежна,
се допрем и полетим.
Разтвори крилете си красиви,
покажи ми нежната си страст.
Нека волни и щастливи,
понесем се във екстаз.
Да избягаме далече,
от живота долен, сив.
Няма да се върна вече,
стига ми да си до мен, щастлив.
Нека полетим пак без да мислим,
докато крилете ни се уморят.
Нека пием жадно от звездите,
все едно е за последен път.
И когато вече ни е трудно,
да стигнем нови върхове.
И когато вече ни болят гърдите,
и изпием черното небе...
Нека туй да бъде края,
нека просто да се подслоним.
Нека на луната, във безкрая,
сред блестящите звезди...
Нека си направим звездна стая,
там да скрием жадните души...
Нека, нека туй да бъде края,
нека времето да ни обезсмърти!

петък, 24 декември 2010 г.

Предколедно

Най-после! Дойде така дългоочакваният момент от всяка година, в който всичко случило се до сега бива заличено поне за 2-3 дни. Всичко тревожно като че ли остава на заден план и изпъкват светлите цветове в палитрата на всеки от нас. Бъдни вечер и Коледа... не ги давам за нищо на света, и вие не трябва. Като че ли стана много модерно да се пишат статии за това, колко НЕ обичаме Коледа, за това колко клиширано е станало всичко покрай нея – песни, украса, подаръци, суетене... Нима наистина не обичате Коледа? Помислете си какво щеше да бъде, ако наистина имахте копче ON/OFF, щяхте ли да изключите опцията „коледни празници“? Не мисля. 
И аз, както вас, всяка зима слушам Jingle bells, Last Christmas и други, известни на всички коледни песнички. И аз, както вас, гледам коледните реклами по медиите, украсявам елха, обикалям за подаръци, опаковам, пиша картички и още, и още. И ще ви кажа честно, нали сме си наши ;)... Харесва ми! Именно това е Коледа! Не да седнеш вечерта на 24 и 25 да хапнеш и да пийнеш... не. Коледа е всичко преди и след нея. Обикалянето с часове за подаръци за близките, криенето, да не вземе някой любопитен да си го намери, приготвянето на трапезата (то не бяха пити, баници, сарми, сладкиши...), самите коледни пожелания и поздравления, които чуваш по улицата. А след Коледа всичко това остава в съзнанието ти и удължава празника поне за още 2-3 дни. Нима някой ще се откаже от най-хубавия семеен празник? Искрено се надявам, че не. Коледа не е момента, в който ставаме добри, както обичат да казват. Това е момента, в който всички едновременно показваме, колко доброта имаме в себе си, иначе всички си я кътаме някъде там... Затова не крийте добротата в себе си, сега е идеалният момент да започнете да я показвате по-често. Празникът е, за да се празнува. Затова, спрете да повтаряте, че не обичате Коледа. Вместо това, отидете при семейството си, помогнете им и прекарайте заедно една незабравима, уютна и красива Коледа!
Пожелавам ви приятно изкарване на Бъдни вечер и Коледа! И не забравяйте да изчакате Дядо Коледа... ;)

сряда, 22 декември 2010 г.

Единият живот не струва нищо!

Така си е! След всичко, което се чу по медиите ни през тези месеци, мога смело да заявя, че животът няма цена. И да, вероятно не го казах правилно, а дори доста поетично... Животът, драги читатели, не струва и пукната стотинка! И вашият, и моят, и животът на вашето дете. Всичко е оставено на произвола. Или по-точно в ръцете на имащите се за богоизбрани. Аз не вярвам в Бог, не вярвам и в приближените му! Няма богоизбрани, няма съдници! Ние сме всичко наведнъж, ние сами определяме животите си, и никой друг.


Нека се върнем в далечната 1990 година, в която аз – Ирена Чакърова, съм проплакала за първи път. Всички са щастливи, родата е дошла да види малкото вързопче. Отнасят ме вкъщи и така започва моят съзнателен живот – рождени дни, обелени колена, игри до късно вечер, много приятели, вкусните манджи на мама и баба, татко да те учи да караш колело, училището, което колкото мразиш, толкова и обичаш, първите целувка, любов, държане за ръка и тем подобни, студентството с „изпити тежки и нощи горещи“, раждането на първото ти дете... Кръгът се затваря и се търкулва наново по склона живот. Нищо не може да ти донесе повече радост от това да изживееш всички тези моменти, а след това да гледаш как твоите деца ги преживяват. Това е чудото, наречено живот!


Някои обаче, нямат този шанс – да преминат през всички тези радости, терзания, любов, успехи и падения... Някои нямат шанса дори да започнат... Кой решава? Кой си ти, който определяш дали аз ще живея и в момента ще пиша това? Знам, че стоиш и четеш , и дори заканвайки се, казваш: „Еййй, как говори, ама ако не бях аз навремето...“. Знам. Знам също, че колкото и да си мърмориш, няма да се покажеш, защото и ти знаеш, че не можеш да кандидатстваш за мястото на съдник. Дълбоко в себе си осъзнаваш, че в твоите ръце не стои решението да дадеш или не, а задължението да помогнеш този живот да продължи, защото той вече е започнал и без твоята помощ.
Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. „ Това гласи чл.28 от Конституцията на Република България. Ти ли реши, че можеш да пренаписваш законите, не само тези, но и природните? Ти ли, който можеше да не си тук, ако... ?
Да съди, казват, може единствено Бог. Ако и той съществува... А вас, които сте изгубили човешкото в себе си, които подхвърляте живота като торба домати на пазара, които смятате, че сте там, за да решавате... Вас ви осъждам! Не се притеснявайте, това е просто част от живота, който така благородно ви е бил предоставен. Пожелавам ви да живеете дълго, компенсирайки това, което сте отнели. Вярвам, че ще живеете вечно...
Знам, че вероятно никога повече няма да отворите тази страница, и дори се надявам да я затворите с чувство на срам. Ако пък не, тогава няма проблем. Все пак това е просто мнението на едно момиче, което дори можеше да не е тук...

неделя, 19 декември 2010 г.

Ледена кралица

От днес започва новото ми утре,
от днес не крия, че съм пак сама.
От днес не ще допускам никой вътре,
от утре ще съм аз кралицата ти зла.
Ще ме пропускат хората и никой,
не ще погледне пак през мен.
Ще бъда хладна и капризна,
ще бъда както зимата навън.
Ще затрупам спомените и искрите,
ще всявам само студ и жал.
Ще дебна да открия пак в очите,
онзи сив копнеж, неоживял.
Ако следа от него се прокрадне пак,
ако решиш ти пак да се затоплиш.
Ще видиш във очите мои мрак,
и от мене нищо ти не ще изкопчиш.
Устните от лед ти ще целуваш, 
ще прегръщаш и студеното ми тяло.
Ледена кралица аз ще бъда,
няма как да ме затоплиш отначало.
Замъкът ми леден не ще приема гости,
ще те прогоня бързо и вратите ще залостя...


Ще се помъчиш ли тогаз от мен да се откъснеш?
Или свойта ледена кралица пак ще продължиш да търсиш...?

"Човек, който желае настойчиво нещо, ще принуди съдбата да отстъпи." — Лермонтов

Висша сила, която предопределя човешкия живот, стечение на обстоятелствата, което не зависи от човешката воля, участ, поредица от събития, или още казано – съдба. Съществува ли въобще такова нещо като съдбата? Дали всеки един от нас има предначертан път, или действията ни наистина имат значение за развитието на живота ни? Сигурна съм, че няма човек, който да не се е замислял за това поне веднъж в живота си. Аз лично го правя доста често...
Животът ни много пъти е изплетен от моменти, от събития, които го определят, те са мерило за значимостта му, за значимостта на всеки един човек. Но нима е възможно един живот да е по-малко значим от друг? Нима това е просто лотария – разклащаш купата и изтегляш билетчето на живота си, което те белязва и ти се примиряваш, че просто „такъв ти бил късмета“. Възможно ли е всичко да е толкова просто, или вечната дилема за съдбата е била измислена от някой мързеливец, страхуващ се да предприеме рисковете на живота си? Трябва да си признаем обаче, че всеки един от нас малко или много е мързеливец. Не ви ли се е случвало в даден момент да се отчаяте, да си кажете, че нищо няма смисъл, че каквото и да правите, нищо няма да се промени? Да, именно. Стигате до момента, в който започвате да вярвате в съдбата. Тази вяра е спътник на всеки – на оптимиста и на песимиста, на тъжния и на щастливия...Тя е искрица надежда, вдъхновение или нечие оправдание. Не малко пъти съм чувала думите: „Е, съдба, какво да направиш...“. Честно казано, и аз съм ги изричала. Но вярвам ли в това...?
Има два вида хора – тези, които вярват в съдбата и тези, които не вярват. Вярващите – те смятат, че всяко събитие в живота ни се е случило, защото така е трябвало да бъде, защото всичко е предначертано, нищо не може да бъде променено с човешки усилия. Невярващите от своя страна смятат, че всяко едно действие е от значение, изграждайки живота ни, правейки го такъв, какъвто поискаме. Кое е правилното? Вероятно и двете... Съдба ли е когато срещнеш най-големият си враг, за да те запознае с най-верния ти приятел? Съдба ли е когато при катастрофа срещнеш човека, за когото след време се жениш? Съдба ли е когато срещнеш едни от най-важните хора в живота си на опашка от 100 човека, и точно те са били до теб? Съдба ли е? Или има единствено случайности...

събота, 18 декември 2010 г.

Мразя те

Няма как да не призная и пред себе си, пред теб.
Мразя те, това е краят! Нищо повече, дори и ред!
Мразя думите ти тежки, както камък във вода.
Мразя вечните ти забележки - аз каква не съм била.
Мразя жадно да ме търсиш след отминалите дни.
Мразя след това да ме захвърляш и да си вървиш.
Мразя да ме лъжеш, че ти липсвам щом не си до мен.
Мразя после да мълчиш, сякаш съм натрапница във твоя ден.
Мразя да ме галиш, нежно да събличаш.
Мразя да показваш колко "малко" ме обичаш.
Мразя да целуваш пак самотните ми устни,
мразя и да казваш колко са ти били вкусни.
Мразя и ръцете ти свирепи, в силна хватка покрай мен,
мразя и очите ти кафяви, търсещи ме, после бягащи от мен.
Мразя те! Разбра ли?! Не искам вече да си тук!
Мразя те! Върви си, искам да намеря друг!
Мразя, че го искам, 
Мразя, че не мога.
Мразя те, защото искам да те залича...
Мразя те и те обичам, нима намираш разлика в това?

петък, 17 декември 2010 г.

Познаваме ли се...?

Здравейте. Познаваме ли се? А... аз си мислех, че Ви познавам...
Защо често ни се случва да си мислим, че познаваме някого едва ли не по-добре от самия него? Какво ни дава тази увереност? Нима всички хора са толкова прозрачни и предвидими? Минава време, смели сме се, забавлявали сме се, понякога сме плакали, друг път пък сме се карали. И казваме, че се познаваме. Нима това е достатъчно?! Това, че си видял другия да плаче, че тъжи за нещо, означава ли, че го познаваш, че вече си вникнал в сърцето му? Не. А дали искреният му смях е ключът към неговата същност? Възможно е. Човек е най-естествен тогава, когато се смее с глас, когато очите му се смеят... Но нима е толкова просто? Не е, разбира се. Ако беше толкова просто, щяхме да преценяваме хората бързо и лесно, а на всичкото отгоре и правилно. Нямаше да има заблуди и последващи разочарования. Честно казано и аз нямам отговор на въпроса какво трябва да се случи, за да кажем, че познаваме някого достатъчно добре. Причината е, че и аз често изпадам в заблуждението, че знам всяка черта от нечий характер, но в един момент, когато той започне да действа алогично (на база на твоята логика), се замисляш... Познаваме ли се? В крайна сметка човешките същества са наистина непредсказуеми, а човешката мисъл, казват, е безгранична. Тогава как може да опознаеш някого... та това е невъзможно. От друга страна, ако сме обречени да не познаваме никого докрай, то какъв е смисълът да опознаваш, да се сближаваш, да се мъчиш да разгадаеш нечий сложен характер? Щом всички ние сме едни безкрайни реки от мисли и чувства, то защо са всички тези усилия да бъде сложена стена по средата на реката, защо въобще хората се опитват?
Казват, че познаваш някого, след като си го виждал в екстремна ситуация. И какво... значи ще го позная истински, ако е изправен пред смъртна опасност? Поставен в такава ситуация, човек проявява черти, доста първични, груби и егоистични. Нима това трябва да е истинската му същност? Някак не мога да се съглася... И пак нямам отговор. Наистина няма как да опознаеш някого, опирайки се на една ваша среща, на една негова дума или негово действие. Все едно да си купиш торта... няма парче, еднакво с другите. В едното ще има стафидка, в другото лешник, а в третото може да няма нищо... дори може да са пропуснали да сложат крем между блатовете на някое. И ако сте на диета, ще разсъждавам по друг начин... Да видиш един от номерата на фокусник не означава, че си видял всичко, на което е способен. Та той е съвкупност от всички карти, шарени цветенца и кърпички, гълъби и мишлета... Така и всеки един от нас е сбор, съвкупност от емоции, възходи, падения, чувства, сълзи и усмивки, обиди и комплименти. Чудите се как може да сравнявам чувствата с вълшебните карти на фокусника... Ами ей така! Нали и чувствата са вълшебни? И тях, както фокусника картите, ги крием в едно вътрешно джобче, скрито за останалите. И в един момент – Хоп!, изваждаме по някоя и друга обич, по някоя и друга омраза, или безразличие. Като се замислите и чувствата имат бои – сърчице за любов, пика за омраза, а понеже карото ми е едно никакво, може да мине за безразличие...
Може пък да не е нужно да опознаваме някого, може това да е просто една от онези недостижими цели, които виждаш, но не можеш да постигнеш. Нещо като дъгата... Като малка си мислех, че мога да мина под нея и бягах ли бягах... Каква приятна заблуда. Започнах да осъзнавам колко много заблуди има на този свят. Но това е тема на друг въпрос... Може би наистина тази недостижима цел е пред очите ни и винаги в ума ни, за да ни побутва или издърпва когато се наложи. Да се стремиш към някого, без каквито и да е гаранции (в този свят няма никакви гаранции), да знаеш, че опознаването му е постижимо, колкото да изчетеш всички книги на този свят в един живот, но все пак да не се отказваш. Какво да му кажем на това?! Мазохизъм или амбиция? Или може би болна амбиция... Не знам. Но истината е, че всички се стремим към едно и също нещо – да опознаем някого, независимо от причините. Въпросът е там, че няма как да те опознаят, ако ти сам не познаваш същността си. Или така казват... Аз още не съм много съгласна. Възможно е идеята на този толкова объркан свят, с още по-объркани взаимоотношения, да е събирането на две или повече души, които взаимно да се опознават. Аз ще ти покажа какъв си, а ти ще ми покажеш моята същност... Защото някой беше казал, че най-хубавото огледало са чуждите очи... Може ли да се огледам в твоите?

Любовта е грозна (или каква е работата с пеперудките и кончетата)

„Любовта е винаги търпелива и добра. Никога не е ревнива. Любовта никога не е надута, нито суетна. Не е груба, нито егоистична. Любовта никога не е обидена, нито сърдита...“
Все по-често чета тази мисъл, взета от един известен почти на всички филм. Преди я подминавах с усмивка и тъжно замечтаване. Днес вече не се усмихвам на искреното хорско заблуждение. Да ме извиняват обидените. Вече дори не ми звучи и приказно. Звучи ми някак празно откъм съдържание, стъпкано, омачкано и съдрано като стара обувка. Ако си спомняте една реклама, на която беше показано сърце от хартия и всичката мръсотия и кал се изливаше върху него, ето това ми напомнят тези думи. Но както и да е... Любовта винаги е била любимата ми тема за писане и размишление, понеже откривах красота и изящество в нея. Изпадах в умиление и едва ли не си представях пеперудки и розови кончета по зелени полянки... Каква заблуда. Каква самозаблуда. Е, може и да бъркам, и вероятно бъркам. Не е да не съм виждала кончета и пеперудки, просто някак вече не ги виждам в розово. По-скоро са сини или сиви... Вероятно не разбирате какво точно имам предвид, затова ще го кажа така... Променихме се. Не, светът не се е променил и грам, ние се променихме. И пеперудките се промениха, че дори и кончетата. Докато си летяха и бягаха на воля, смееха се и си бяха розови, изведнъж някой сложи всичко в голям балон и го духна,  а на тяхно място останаха само сенките им. Вероятно затова са сиви...
Докато мислехме, че любовта е „добра и търпелива“, изведнъж (или не толкова изведнъж) някой махна паравана и разбрахме, че се намираме сред непознати улици и непознати хора. Вече не виждаме любов, а интерес, егоизъм и лееееко съчувствие (не се радвайте, и за това идва край). И сега виждате добри хора, добри постъпки, добри очи, но не и добра любов. Има привличане, но няма любов. Има нежност, но няма любов. Има разбиране, но няма любов. Защо? Защото всички тези „приказни“ изречения са нереални. Защото са създадени за обезверените... да ги накарат да повярват в нещо. Защото на никого не му се иска да повярва, че светът е несъвършен, и че любовта е сурова и несправедлива. Че дори и когато е била по-чиста от всякога, тя пак е била егоистична. Няма търпелива любов! Тя винаги бърза, като че ли ще остане неизживяна, недоразбрана, неоценена. Все търси, все рови и накрая намира... края си. Любовта е ревнива до нема и къде. Няма универсална истина за ревността, тя просто е там и това е. Има суета, неразбиране, обида, негодувание. Всичко това е там, просто всеки избира дали да го види или не. Любовта е груба и жестока. Няма друго чувство, което така да стъпква, премазва, смачква, да те издълбава, оставяйки чувсто за празнота. Не знам дали знаете, но сърцето наистина боли. Чувстваш тъпа постоянна болка, сякаш мускула ти се смалява и имаш чувството, че ще изчезне. Точно тогава имаш и чувството, че те издълбават, като с лъжица... все едно си кофичка кисело мляко и някой периодично решава да си вземе малко, а защо не и още малко... Сърцето наистина боли.
Много често казват за мъжете или за жените  – с тях зле, без тях още по-зле. Та и тук така. С любов зле, без нея... да не говорим. И сега какво? Да се обречеш на самота, или да отдадеш цялото си същество на мизерното чувство за пълноценност, което ти дава един човек? А веднъж погледнал зад паравана, можеш ли да сложиш отново розовите очила? Всъщност след като любовта не е „цветя и рози“, то това не значи, че я няма. Просто е малко по-гозновата, отколкото ни се иска. А ние не искаме да я възприемем така. Е, това си е наш проблем, нали така? Ако вярваме, че Оскар Уайлд е бил прав, казвайки, че от двете трагедии в живота – да не получаваш това, което искаш, и да го получиш – втората е по-лоша, то излиза, че е по-добре да не получаваме любов, тъй като иначе ще бъдем по-нещастни от всякога. Защо тогава великият Шекспир е казал, че живеят само влюбените, а останалите просто съществуват? Къде е истината? В пеперудките и кончетата или в сивите им сенки? Да искам ли любов, или да бягам от нея? Защо са ни всичките тези клишета, след като не можем дори да си дадем сметка какво ни се казва с тях? Наистина ли са създадени за тези, които нямат вяра? За да повярват...
Е, аз вярвам. Или поне така си мисля... А всеки, който вярва, знае, че когато слънцето изпече над зелената полянка, там неминуемо има както розови пеперудки и кончета, така и грозни, сиви сенки, надничащи зад тях.