Един напълно неслучаен разговор онзи ден ме накара да се замисля за последствията. Тези, които и самите ние предизвикваме често без дори да осъзнаваме. Защото, когато нещо не ни докосва, а остава встрани от нас, не му обръщаме внимание. Защото чуждото нещастие не ни вълнува. Защото колкото и да искаме, не можем да съпреживяваме чуждата тъга, и в момента, в който приключим разговора, отново потъваме в собствените си терзания и мисли. А понякога самите ние сме и източника на чуждото нещастие...
"Житейската мъдрост на старицата си личи по бръчките и, храбростта на пълководеца – по раните му. Всеки го краси онова, което го е белязало."
Често ние сме "онова, което го е белязало", а не белязаните. И почти никога не се замисляме колко силно белязваме хората покрай себе си. Какво оставяме след себе си в момента, в който затръшнем вратата? И приятелите ни ни успокояват, че сме постъпили правилно, и че "ще го преживее". А всъщност променяме хората покрай нас из основи, оставяме белези, които никога няма да бъдат заличени, и които ще бележат животите им. Ще посеят страхове, които до тогава не са съществували, ще отворят врата на безразличието, в което се превръща най-голямата болка.
За тези след нас остават въпросите. За тези след вас остават въпросите...
