Отново... Онова ужасно чувство, когато нещо страхотно ти се е случило и така искаш да се повтори... Само че не зависи изцяло от теб, дори почти не зависи от теб. И просто увисваш в пространството, като в чакалня... И само си спомняш, и се усмихваш докато вървиш пеша по улиците, докато си в автобуса, докато си във влака... Лягаш си и въпреки че заспиваш, не спиш. Не спиш, а преживяваш наново. И петте часа сън всъщност са още пет часа еуфория. Защото ти е нужна още една доза, и още една...
Не ви казах, че видях падаща звезда онзи ден. Беше огромна, много близка, много красива и вероятно само аз й бях зрител. Нищо не си пожелах. Знаех, че мога, само че... в този момент имах всичко, което исках. Човек не трябва да си насилва късмета... Понякога нещата просто се случват.
... В късния преди обяд се събуждаш, но всъщност не си буден. Носиш се в един приятен унес и пак си някъде там, където си бил преди 5 часа. Само че вече си мислиш, че е трябвало да си пожелаеш нещо на падащата звезда... Още една глътка, още една дума, още един танц... още един път... от всичко. Кога ще се научим да се радваме истински на това, което сме преживели, без да усещаме тъга от това, че повече може да не се повтори? Има ли такъв вариант? Просто да се насладиш на факта, че нещо е било... и толкова. Алчни ли сме, или просто искаме да бъдем обичани? Или пък "просто" не беше точната дума...
0 коментара:
Публикуване на коментар