Времето през последните няколко дни яростно ме връща назад, 3 години назад (кога минаха???), когато точно в края на август вече стягах куфара си за Естония. И поглеждам към куфара в ъгъла, който в момента е пълен с дрехи, но не приготвени за път. Пътува ми се, искам да отида някъде, където не познавам никого, където и улиците никога не са ме виждали, където въздуха е непознато приятен и свеж, заради наближаващата есен. Да отидеш на място, където кракът ти не е стъпвал до сега е изпитание. И както ти възприемеш света, така и той ще те приеме, а аз изпитвам жажда да опознавам и копнеж да бъда опозната...
Забелязвам, че голяма част от моето поколение е обзето от същата идея - да пътува, да опознава нови места и хора, да бъде по някакъв начин част от друг свят, не да бъде капсулирано, ограничено от земята, на която се е родило и от хората, които вижда всеки ден. Кой ни направи такива мечтатели? Кое ни отвори очите за останалия свят? Защо толкова силно искаме да го видим със собствените си очи? И лошо ли е всъщност това?
Вие ми дайде шанс да обиколя света, а после ще ви кажа дали е лошо... :)
0 коментара:
Публикуване на коментар