Докато новият ден още не е ограбил този, чувствам, че и аз трябва да отделя необходимото време и да си спомня нещо, което в последните няколко месеца усилено се мъчих да забравя - Естония. Всъщност не е точно така... исках да забравя друго, но то неизменно е свързано с това място, а ето как често загърбваме някои прекрасни места...
Та днес преди една година беше първия път, когато крака ми стъпи там. И си го спомних с умиление. И разбрах, че не мразя това място. И, че въпреки всичко, което се старах да забравя, все пак много ми липсват улиците на Тарту и студа на зимата му. Липсват ми пиянските вечери и готвенето, леда по тротоарите и моста над замръзналата река. Липсва ми пързалянето с шейни и ръкавиците с един пръст. И уроците по италиански, и фонтана, и голямото коледно дърво с картичките. И хората ми липсват. Дори и тези, които исках да забравя. Защото тогава бяха тези които исках да помня вечно.
Нещата, които допреди смяташе за невъзможни сега преживяваш. С някой друг. Видя ли, че всичко е възможно... Няма да кажа "ако го искаш силно", защото логиката ме отвежда към това, което все още не искам да приема. За щастие имам чувството, че е било неизбежно и така или иначе нямаше какво да направя. Просто си заминах. И някой друг дойде, за да запълни празнотата след мен, както много се опитаха да я запълнят след теб. И май добре сме се справили... Вече не е същото. Нямах търпение да си заминеш... може би от страх да не развалим и това, което е останало. Не исках да те задържам там, където усещам, че не искаш да останеш. Ти ме остави да излетя, сега е мой ред... да те оставя.
Каза, че ще се върнеш... за да пътувате заедно. Видя ли, че е възможно...
Тъжно е, но явно така е трябвало да стане. Не знам и не искам и да знам дали е за по-добро. Понякога нещата просто се случват без причина и променят живота ти до неузнаваемост. Факт е, че и двамата признахме, че не сме хората, които бяхме преди 7 месеца. Аз го казах на теб, ти на мен... толкова ли сме се променили? И в крайна сметка си казвам, щом света ми може да се взриви за 2 месеца, всичко може да се случи за цели 7...
Когато преди 6 месеца разбрах, че Роби Уилямс ще прави турне из Европа, тайничко започнах да си представям как куфея на Let me entertain you, докато той се разкарва на сцената пред мен. И след като видях, че дори имам шанс да си позволя билет, вече съвсем спрях да мисля за друго. Роби, Роби, Роби!!! Въпросът беше КЪДЕ? Точно днес, на тази дата, Естония ще бъде последната дестинация на Робчо. Обаче колкото и да ми се искаше да отида пак до a land far far away, самолетният билет струваше цяло състояние. Така че останаха няколко варианта и в крайна сметка победителят излезе Хърватска. 13 август, Загреб, стадион Максимир. Оказа се, че организацията на пътуване до Хърватска съвсем не е сложно нещо, особено ако си сам. Мда... сама бях, да, може би съм луда, но не, не ми пука и много добре си се оправих и сама. :) Това отклонение е за всички, които като бившата ми съквартирантка смятат, че е лудост да пътуваш в чужбина абсолютно сам, пък да не говорим да отидеш на концерт сам(явно като кажеш концерт и хората си представят диваци, които се тъпчат един друг и яростно се блъскат). След като обсъдихме фактите, които са, че повече сигурно няма да имам възможност да отида на концерт на Роби, било защото няма да имам пари или време, или защото той ще остарее и няма да дойде повече в Европа :D, и също това, че не ми пука, че няма кой да дойде с мен, тя реши да изкара и последния си бисер, казвайки ми, че трябва да изчакам да си намеря гадже и тогава да отида! Това няма да го коментирам. Само ще кажа, че паднах да се хиля. Та така... С помощта на една известна книжарница се сдобих с билет за концерта, а малко по-късно и с билет за автобус до Загреб. Сега вече напълно оценявам възможностите на интернет пространството, защото с няколко кликвания успях да си запазя и легло в хостел на 500м от стадиона за концерта. Общо взето всичко беше готово много бързо и остана само да чакам. :)
Естесвено, бях на 11 ред. Не знам дали съм споменавала, но цифрата 1 упрвлява живота ми, като започнем от това, че съм родена на 1-во число, в училище бях 11 номер и почти винаги на билетите ми за кино, театър, концерти, автобуси съм на 11 място или ред. И сега - 11 ред на стадиона, 11 място в автобуса. Нищо ново.
И така... Бързо бързо дойде и 12 август - деня за голямото пътуване. В 9 часа вече пътувах за София с една раница багаж, надявайки се да съм събрала всичко необходимо в нея. В 14:30 40 човека потеглиха с автобус от централна гара и в крайна сметка, след многократни спирания по граници и бензиностанции, многократни опити да намеря удобна поза за спане и една изтощена телефонна батерия, вече бях на автогарата в Загреб.
Часът е 02:30, а аз се опитвам да намеря wi-fi. Ето как разбираш, че все още не си много далеч от България - такова чудо като интернет нЕма по автогарите. Естония наистина ме раглези... За щастие поне успях да намеря контакт, за да заредя телефона и да пратя смс, че съм жива. След 3 часа сладки приказки с няколко българи, реших, че градския транспорт вече е тръгнал и е време да намеря хостела си. Вече знаех къде отивам и лесно се оправих. В хостела вече имаше нет, дори ми предложиха да си полегна в общата стая, тъй като все още нямаше освободени стаи (в 6:30 хората още спяха естествено...). Само че на Ирена не й се спеше вече и реши да се пошматка из града, да закуси някъде и да намери стадиона, на който след 12 часа трябваше да се сбъдне мечтичката й. :P
Яките трамваи ;)
Градът се оказа много приветлив, жив, но в същото време по никакъв начин не ми напомняше София или Варна, което ми хареса. Нито за момент не се почувствах като турист, дори на няколко пъти забравих, че съм точно такава. След като намерих стадион Максимир и се поразходих из огромната зоологическа градина в съседство, реших, че краката ме болят достатъчно, за да се прибера в хостела и да си почина. Все пак на другия ден щях да обикалям до 11 часа вечерта, искам-не искам.
Решиха демонстративно да ми се надупят... :D
В хостела малко се забавиха с настаняването, но все пак успях да се приведа във вид преди да отида на концерта. Вратите отвориха към 16 часа, а към 19:30 трябваше да започне да ни подгрява Olly Murs. Всичко хубаво, но към шест и половина започнаха да се появяват едни прекрасни облаци, по-черни и от най-черния български циганин. Задуха вятър и Ирена си каза, че сигурно ще се размине и облаците ще се отклонят в друга посока. Е, да, ама не... В 7 часа вече валеше. Феновете стояха като верни войници, докато не запраска големия порой... Всички се разбягаха, кой където му видят очите, а аз прескочих във ВИП зоната, която беше закрита. Там любезно ме помолиха да прескоча обратно :D, но в същия момент заваля още по-силно и охраната явно реши, че ще е прекалено грубо да ме изгонят и не казаха нищо повече. След половин час молитви, впоследствие превърнали се в псувни, дъждът утихна и малко по малко хората се събраха отново по редовете и пред сцената. Общо взето точно навреме за бат ви Olly. Излезе момчето, изпя 6-7 песни, които ако трябва да съм честна бяха много добри (трябва по-сериозно да го прослушам) и те вече оставаха 15-20 минути до 9, когато Роби трябваше да излезе. Разбира се, дъждът започна да се усилва отново, щото малко ни беше...
Докато все още печеше...
Някои много се забавляваха под дъжда... :)
И след дъжда се изправихме... :P
И Olly Murs ни "позгря".
Ето нещо добро:
Това бяха най-дългите 15 минути. Мисля, че в главите на всички се въртеше един въпрос - ще излезе ли Роби в тоя дъжд или няма да излезе... Е, в 21:00 ни отговориха... ;)
Ренета Николова
Ренета Николова
Ренета Николова
Ренета Николова
И въпреки всичко, напук на дъжда и студа, концерта беше трепач! Страхотно преживяване... Стадионът беше пълен и всички пееха - просто уникално! :)
Тук се вижда как вали... Човека се изкъпа заедно с нас.
Не като да не беше забавно... ;)
Feel... задължително ;)
И за край - Angels.
И само за този последен момент си струваше целия път и дъжда, и студа... Да чуеш 40 000 души да пеят заедно е нещо уникално. И сега настръхвам, гледайки клипа, а там... беше невероятно. :)
На следващия ден в 11 часа нарамих раницата и тръгнах из Загреб. Имах време до - познайте - 11 часа(!!! :D) вечерта... перфектно, за да обиколя града без да бързам, че ще изпусна автобуса. През половината време обикалях сама...
Катедралата
Кафене - The Cookie Factory, моето място ;)
И тук се срещнах с едни шматки от София, с които пътувах в автобуса, но едва сега се запознахме и прекарахме останалата част от деня заедно. ;)
къщата от керамични плочки
театърът
и аз пред него ;)
В ботаническата градина...
Рени...
... и Иво :)
Рени по 3... ;)
Та така... в 11 часа си хванахме автобуса и след 11 часа бяхме в София. Усещате ли как 11 присъства навсякъде...? :D ;)
Разходката определено си заслужаваше и то вероятно защото не мина без изненади. :)
За тези, които случайно искат да гледат последния концерт на Роби, от Талин, разбрах, че ще се излъчва в кино Арена на живо. Така че, дерзайте! ;)
