петък, 3 февруари 2012 г.

Скок



Хората са много странни същества. Цели светове се крият в очите им. Погледнеш ли в тях, още повече ще се объркаш. Очите им са като малки вратички, през които или можеш да избягаш, или ще се заклещиш някъде по средата на бездънната им дълбина. И все копнеят да намерят по едни такива вратички, подобни на своите... Може би, за да споделят необятността. Знам ли...

И аз копнея... Да се хвърля в тъмнината на две необятни очи. И знам, че някой ден ще го направя, не бързам. Но и не рискувам... Защо? Това ме гложди и се чудя защо оставям всичките тези вратички след себе си... Не поставям точки, а многоточия. И с всеки следващ край, те се трупат и трупат... докато не започна да се спъвам в тях. Просто са станали толкова много... А колко на място би била една голяма и тежка точка сега!

Мисля, че ме е страх. От това да изплувам на повърхността на очите, които вече не ме виждат както преди, и да се гмурна в други... Страх ме е да изляза от сладката вода, която ме дърпа надолу толкова време, и да се потопя в солените вълни. Вероятно защото ще е болезнено... солта ще полепне по раните, които упорито се мъча да прикрия... Но морето лекува, казват. А всичко ли лекува? Мен ще излекува ли? А него? Нека и него...

И така... ще се приготвя за скок. Почти съм готова... Само чакам да видя най-тъмните дълбини. Онези малки вратички, в които се изгубваш и вече не си същия. Почти съм готова...

2 коментара:

Jump for my love ;)
http://www.youtube.com/watch?v=Khme9kIZBHo

Наистина е трудно човек да намери най-дълбоките очи, в които да се потопи и да остави топлотата им да го залее. Като топлината на майчината утроба. Като топлината на едно огнище, което никога не загасва. Е, случва се да попаднеш на огнище, което после бързо загасва, но ценното в живота на един човек е да намери правилното огнище, истински топлите очи. И да им отвърне със същата топлина. Да запали също такова незагасващо огнище в душата си.

Публикуване на коментар