Времето през последните няколко дни яростно ме връща назад, 3 години назад (кога минаха???), когато точно в края на август вече стягах куфара си за Естония. И поглеждам към куфара в ъгъла, който в момента е пълен с дрехи, но не приготвени за път. Пътува ми се, искам да отида някъде, където не познавам никого, където и улиците никога не са ме виждали, където въздуха е непознато приятен и свеж, заради наближаващата есен. Да отидеш на място, където кракът ти не е стъпвал до сега е изпитание. И както ти възприемеш света, така и той ще те приеме, а аз изпитвам жажда да опознавам и копнеж да бъда опозната...
Забелязвам, че голяма част от моето поколение е обзето от същата идея - да пътува, да опознава нови места и хора, да бъде по някакъв начин част от друг свят, не да бъде капсулирано, ограничено от земята, на която се е родило и от хората, които вижда всеки ден. Кой ни направи такива мечтатели? Кое ни отвори очите за останалия свят? Защо толкова силно искаме да го видим със собствените си очи? И лошо ли е всъщност това?
Вие ми дайде шанс да обиколя света, а после ще ви кажа дали е лошо... :)
Мрачно е. Времето се обръща, вали. Есента се подава зад ъгъла и напира да измести лятото. Колко сме зависими от времето понякога, дори в повечето случаи. И в мен е мрачно и не знам какво трябва да се случи, за да просветне. Слънцето не е достатъчно, а и опитите сам да си намериш отдушник понякога не дават резултат. И така, продължава да вали с дни, с месеци. Май есента отдавна е тук...
Преди 3 дни инцидентно реших, че ми се скача от някой мост. :D С бънджи, разбира се. И тъй като сега съм в Шумен, Аспаруховият мост във Варна беше най-близкото решение, пък и уникалните Клуб Адреналин провеждат скокове от там всеки ден. Оказа се, че имат и промоция (така да се каже) и можеш на половин цена да си причиниш сърдечни, стомашни и каквито се сетите там разстройства. Толкова ми трябваше, за да се навия и след като си поръчах ваучер за промоцията, остана да го платя и да отида на уреченото място. За съжаление нито едно от двете не се случи по лесния начин и започвам да си мисля, че вече съм установила нещо като правило - реша ли да правя нещо инцидентно, лудо и приятно, то задължително ще имам поне 2-3 пречки по пътя. Оказа се, че да си платиш никак не е лесно - на някои места не пожелаха да ми вземат парите, а други просто не хванах да работят. И след като вече си бях събрала куклите и парцалите в една раница, не ми остана друго, освен да потърся място да си платя ваучера едва след като стъпя в морската ни столица.
И тъй... хванах един влак и след час и половина бях във Варна, дори си платих ваучера и официално можех да се хвърля от моста. :P Да, ноооо трябваше първо да стигна до него. Трудна беше и таз нова задачка, въпреки многото автобуси, ходещи към Аспарухово. След известно обикаляне и питане се качих на 17-ката и помолих кондукторката да ми покаже на коя спирка да сляза. Тя, разбира се, забрави напълно и ме остави аз да се оправям с преценката къде да се изтърколя от автобуса. Слязох аз, но "първата спирка след моста" ми се стори толкова отдалечена от него, че няма на къде повече... Както и да е, тръгнах към моста, докато в един момент тротоарът просто свърши, а това си беше голям проблем... не ми се рискуваше някой да ме отнесе с бясна скорост, все пак бях отишла да се хвърлям от мост, не пред кола. След 2 неуспешни опита да мина от тук, от там, реших, че няма на къде, ами ще се върви по пътя. Как стигнах жива до моста, един Господ знае! Поне самото място за скачане нямаше как да пропусна, тъй като още от автобуса видях дългата опашка от желаещи, стигаща до ярко жълтия навес, който много хора сигурно са виждали на моста. След 500 м вече бях на мястото. Две момчета опаковаха скачащите и едно момиче се оправяше с бумащината и организацията. Всички много готини, позитивни и усмихнати, въпреки жегата, която в 1:30 по обяд вече започваше да става сериозна. Чакащите ставаха все повече, а скачането вървеше бавно, но пък на никой не му пукаше - всички бяха притеснени и гледаха със страх и възхищение всеки, който политаше от моста. Толкова много и различни хора, събрани на едно място, за да полетят поне за миг. Винаги съм смятала, че истинските неща - работа, удоволствие, хобита, та и хора, са тези, които обединяват хората, въпреки различията им. И там, на моста, всички бяха еднакви. Съдбата все още не е спряла и да ме свързва с Търново - запознах се с две момчета, дошли от там, за да скочат. Почакахме си заедно - времето определено минава по-бързо с компания. В крайна сметка планът ми да скоча и след това да отида на плаж не се осъществи, тъй като реда ми дойде чак след 3 часа чакане... Момчетата бяха скочили, а преди мен се приготвяха две сестри, чиито родители бяха дошли да ги гледат и вече се побъркваха от нерви :D. Майката ме заговори още на пристигане и ме пита дали ще скачам. Казах й, че ще скачам и я успокоих, че няма нищо страшно, че вече съм скачала и всичко е безопасно. Но майка... каквото и да кажеш, тя пак ще се притеснява. ;) Момичетата скочиха ииии дойде ред да ми сложат някой и друг колан. За разлика от Търново, където коланите минават през раменете и скачаш прав, тук те закачат за краката и накрая увисваш с главата надалу. Момчетата ме екипираха, изчакахме да минат 1-2 корабчета под моста и се качих на парапета.
"Айде, скачай!" - извика единият, докато ми пускаше ръката. Гледката след като се качиш на ръба е уникална! Морето, зеленина и безкрайност, сякаш целият свят е пред теб! Мисля, че това беше най-хубавия и най-отрезвяващия момент... осъзнаваш, че вече си сам горе, че след секунда няма да имаш земя под краката и нищо, за което да се хванеш. Само че, както казах, качиш ли се горе, няма връщане назад (нищо, че едно момиче слиза 2 пъти, докато скочи... :P)! Качиш ли се, със сигурност ще ти се прииска да се върнеш, но трябва да си спомниш защо си отишъл, да погледнеш напред към морето, да разпериш ръце и просто да отскочиш. И толкова. Вече летиш надолу и след секунди въжето се опъва. Имаш чувството, че краката ти ще се изхлузят от ремъците и почти започваш да се молиш да не те отърват. Пазиш главата на връщане и отново надолу... вече можеш да разпериш ръце във въздуха и да се рееш. Особено е чувството да висиш с глава надолу, за себе си бих казала, че ми бе некомфортно. Вестибуларният ми апарат съвсем се обърка и имах чувството, че падам от ръба на пропаст, докато аз всъщност спокойно се поклащах на въжето. Това беше единствения момент на страх, истински страх, че ще падна, въпреки че ясно съзнавах, че съм вързана и след като до сега не съм цопнала във водата, сега няма как да се случи. Между другото, същия ден имаше 2-ма мъже, които се потопиха във водата и се освежиха, напук на жегите! :D Та след 2-3 минути висене ме издърпаха и осъзнах, че всичко е приключило... за съжаление. Минава като миг, дори не разбираш какво се случва и за колко време. Не ми се тръгваше дори, всички бяха толкова готини и се забавляваха от сърце. Само че жегата вече надделяваше, а грешката, че не си бях взела нито ядене, нито вода, започваше да ми се отразява. Щом ми се прииска да пльосна във водата при скока, значи спешно имах нужда от разхлаждане. Иии така се насочих към плажа, за да топна краката и други части в морето и да си полежа малко.
Късният влак за Шумен ме чакаше на гарата, билетът беше в раницата ми и колкото и да не ми се прибираше, нямаше къде да остана. През целия път си мислех, че ако живеех на морето, това вероятно щеше да ми е ежедневие. Тогава дали щеше да е също толкова приятно?
Както и да е... Сега въпросът е един - кое ще е следващото предизвикателство? :P Ако само знаете колко много неща ми се въртят в главата... хубаво, че не знаете. :D Хайде, до нови срещи и до нови преживявания! Живейте! :)
Всички имаме по нещичко, което ни липсва. Устроени сме така, че спираме да мислим за липсата, едва когато сме я преживели напълно, или пък отново сме се върнали към нещото, което не ни дава мира. И те така... Кое е по-правилно? Да се опитваме да преживеем и да забравим, или да се завърнем към това, което ни е правило щастливи...
Отговор не чакам, въпреки че ми се ще да имаше един универсален... :) Ако пък някой е открил такъв, да свирка. ;)
Всеки получава това, което е заслужил. Така казват. Отнасял ли си се добре, добрина ще видиш. Бил ли си нетърпелив, и теб няма да чакат. Лъгал си... не се учудвай ако разбереш, че и теб са лъгали.
Отнесъл си се с безразличие...
Съдбата е кучка. И никога не ги ражда слепи. Колкото и бързо да те оправи.
2014 година, май месец, ден 17-ти, София. Реших да си направя подарък като сбъдна още една мечта, зародила се още в гимназията. Не познавам човек, който да не харесва поне една песен на Аеросмит. И сигурно не съм единствената, която си е мислила, че те никога няма да дойдат у нас на концерт. Е, и ние успяхме да се уредим най-после... Как да не отида да ги слушам?! Та това са истинските живи легенди.
Колега от университета ми честити празника. Говорим си и прескачаме от тема на тема, но скоро отново се връщаме на темата "мъже-жени". Той пита кое е най-важното нещо в мъжа според мен. Бъзика се и иска да ме предизвика. Само че вместо да изръся някоя простотия (защото с него спокойно мога да си го позволя), се замислям. Кое е най-важното...?
- Най-важно е държанието му. Всичко друго се преживява.
Един напълно неслучаен разговор онзи ден ме накара да се замисля за последствията. Тези, които и самите ние предизвикваме често без дори да осъзнаваме. Защото, когато нещо не ни докосва, а остава встрани от нас, не му обръщаме внимание. Защото чуждото нещастие не ни вълнува. Защото колкото и да искаме, не можем да съпреживяваме чуждата тъга, и в момента, в който приключим разговора, отново потъваме в собствените си терзания и мисли. А понякога самите ние сме и източника на чуждото нещастие...
"Житейската мъдрост на старицата си личи по бръчките и, храбростта на пълководеца – по раните му. Всеки го краси онова, което го е белязало."
Често ние сме "онова, което го е белязало", а не белязаните. И почти никога не се замисляме колко силно белязваме хората покрай себе си. Какво оставяме след себе си в момента, в който затръшнем вратата? И приятелите ни ни успокояват, че сме постъпили правилно, и че "ще го преживее". А всъщност променяме хората покрай нас из основи, оставяме белези, които никога няма да бъдат заличени, и които ще бележат животите им. Ще посеят страхове, които до тогава не са съществували, ще отворят врата на безразличието, в което се превръща най-голямата болка.
За тези след нас остават въпросите. За тези след вас остават въпросите...
Какво правим, когато имаме нужда от любов? Какво правим, когато не я получаваме, въпреки че има от кого? Не я търсим, не сме си я поискали може би? А трябва ли да я искаме, да питаме за нея, да молим...? Не трябва ли да си я даваме без въпроси, без условия? Пък и да има условия, какви са? Ще ги изпълня! Кой ти казва... пък смееш ли да попиташ (дето се вика)...
Докато новият ден още не е ограбил този, чувствам, че и аз трябва да отделя необходимото време и да си спомня нещо, което в последните няколко месеца усилено се мъчих да забравя - Естония. Всъщност не е точно така... исках да забравя друго, но то неизменно е свързано с това място, а ето как често загърбваме някои прекрасни места...
Та днес преди една година беше първия път, когато крака ми стъпи там. И си го спомних с умиление. И разбрах, че не мразя това място. И, че въпреки всичко, което се старах да забравя, все пак много ми липсват улиците на Тарту и студа на зимата му. Липсват ми пиянските вечери и готвенето, леда по тротоарите и моста над замръзналата река. Липсва ми пързалянето с шейни и ръкавиците с един пръст. И уроците по италиански, и фонтана, и голямото коледно дърво с картичките. И хората ми липсват. Дори и тези, които исках да забравя. Защото тогава бяха тези които исках да помня вечно.
Нещата, които допреди смяташе за невъзможни сега преживяваш. С някой друг. Видя ли, че всичко е възможно... Няма да кажа "ако го искаш силно", защото логиката ме отвежда към това, което все още не искам да приема. За щастие имам чувството, че е било неизбежно и така или иначе нямаше какво да направя. Просто си заминах. И някой друг дойде, за да запълни празнотата след мен, както много се опитаха да я запълнят след теб. И май добре сме се справили... Вече не е същото. Нямах търпение да си заминеш... може би от страх да не развалим и това, което е останало. Не исках да те задържам там, където усещам, че не искаш да останеш. Ти ме остави да излетя, сега е мой ред... да те оставя.
Каза, че ще се върнеш... за да пътувате заедно. Видя ли, че е възможно...
Тъжно е, но явно така е трябвало да стане. Не знам и не искам и да знам дали е за по-добро. Понякога нещата просто се случват без причина и променят живота ти до неузнаваемост. Факт е, че и двамата признахме, че не сме хората, които бяхме преди 7 месеца. Аз го казах на теб, ти на мен... толкова ли сме се променили? И в крайна сметка си казвам, щом света ми може да се взриви за 2 месеца, всичко може да се случи за цели 7...
Когато преди 6 месеца разбрах, че Роби Уилямс ще прави турне из Европа, тайничко започнах да си представям как куфея на Let me entertain you, докато той се разкарва на сцената пред мен. И след като видях, че дори имам шанс да си позволя билет, вече съвсем спрях да мисля за друго. Роби, Роби, Роби!!! Въпросът беше КЪДЕ? Точно днес, на тази дата, Естония ще бъде последната дестинация на Робчо. Обаче колкото и да ми се искаше да отида пак до a land far far away, самолетният билет струваше цяло състояние. Така че останаха няколко варианта и в крайна сметка победителят излезе Хърватска. 13 август, Загреб, стадион Максимир. Оказа се, че организацията на пътуване до Хърватска съвсем не е сложно нещо, особено ако си сам. Мда... сама бях, да, може би съм луда, но не, не ми пука и много добре си се оправих и сама. :) Това отклонение е за всички, които като бившата ми съквартирантка смятат, че е лудост да пътуваш в чужбина абсолютно сам, пък да не говорим да отидеш на концерт сам(явно като кажеш концерт и хората си представят диваци, които се тъпчат един друг и яростно се блъскат). След като обсъдихме фактите, които са, че повече сигурно няма да имам възможност да отида на концерт на Роби, било защото няма да имам пари или време, или защото той ще остарее и няма да дойде повече в Европа :D, и също това, че не ми пука, че няма кой да дойде с мен, тя реши да изкара и последния си бисер, казвайки ми, че трябва да изчакам да си намеря гадже и тогава да отида! Това няма да го коментирам. Само ще кажа, че паднах да се хиля. Та така... С помощта на една известна книжарница се сдобих с билет за концерта, а малко по-късно и с билет за автобус до Загреб. Сега вече напълно оценявам възможностите на интернет пространството, защото с няколко кликвания успях да си запазя и легло в хостел на 500м от стадиона за концерта. Общо взето всичко беше готово много бързо и остана само да чакам. :)
Естесвено, бях на 11 ред. Не знам дали съм споменавала, но цифрата 1 упрвлява живота ми, като започнем от това, че съм родена на 1-во число, в училище бях 11 номер и почти винаги на билетите ми за кино, театър, концерти, автобуси съм на 11 място или ред. И сега - 11 ред на стадиона, 11 място в автобуса. Нищо ново.
И така... Бързо бързо дойде и 12 август - деня за голямото пътуване. В 9 часа вече пътувах за София с една раница багаж, надявайки се да съм събрала всичко необходимо в нея. В 14:30 40 човека потеглиха с автобус от централна гара и в крайна сметка, след многократни спирания по граници и бензиностанции, многократни опити да намеря удобна поза за спане и една изтощена телефонна батерия, вече бях на автогарата в Загреб.
Часът е 02:30, а аз се опитвам да намеря wi-fi. Ето как разбираш, че все още не си много далеч от България - такова чудо като интернет нЕма по автогарите. Естония наистина ме раглези... За щастие поне успях да намеря контакт, за да заредя телефона и да пратя смс, че съм жива. След 3 часа сладки приказки с няколко българи, реших, че градския транспорт вече е тръгнал и е време да намеря хостела си. Вече знаех къде отивам и лесно се оправих. В хостела вече имаше нет, дори ми предложиха да си полегна в общата стая, тъй като все още нямаше освободени стаи (в 6:30 хората още спяха естествено...). Само че на Ирена не й се спеше вече и реши да се пошматка из града, да закуси някъде и да намери стадиона, на който след 12 часа трябваше да се сбъдне мечтичката й. :P
Яките трамваи ;)
Градът се оказа много приветлив, жив, но в същото време по никакъв начин не ми напомняше София или Варна, което ми хареса. Нито за момент не се почувствах като турист, дори на няколко пъти забравих, че съм точно такава. След като намерих стадион Максимир и се поразходих из огромната зоологическа градина в съседство, реших, че краката ме болят достатъчно, за да се прибера в хостела и да си почина. Все пак на другия ден щях да обикалям до 11 часа вечерта, искам-не искам.
Решиха демонстративно да ми се надупят... :D
В хостела малко се забавиха с настаняването, но все пак успях да се приведа във вид преди да отида на концерта. Вратите отвориха към 16 часа, а към 19:30 трябваше да започне да ни подгрява Olly Murs. Всичко хубаво, но към шест и половина започнаха да се появяват едни прекрасни облаци, по-черни и от най-черния български циганин. Задуха вятър и Ирена си каза, че сигурно ще се размине и облаците ще се отклонят в друга посока. Е, да, ама не... В 7 часа вече валеше. Феновете стояха като верни войници, докато не запраска големия порой... Всички се разбягаха, кой където му видят очите, а аз прескочих във ВИП зоната, която беше закрита. Там любезно ме помолиха да прескоча обратно :D, но в същия момент заваля още по-силно и охраната явно реши, че ще е прекалено грубо да ме изгонят и не казаха нищо повече. След половин час молитви, впоследствие превърнали се в псувни, дъждът утихна и малко по малко хората се събраха отново по редовете и пред сцената. Общо взето точно навреме за бат ви Olly. Излезе момчето, изпя 6-7 песни, които ако трябва да съм честна бяха много добри (трябва по-сериозно да го прослушам) и те вече оставаха 15-20 минути до 9, когато Роби трябваше да излезе. Разбира се, дъждът започна да се усилва отново, щото малко ни беше...
Докато все още печеше...
Някои много се забавляваха под дъжда... :)
И след дъжда се изправихме... :P
И Olly Murs ни "позгря".
Ето нещо добро:
Това бяха най-дългите 15 минути. Мисля, че в главите на всички се въртеше един въпрос - ще излезе ли Роби в тоя дъжд или няма да излезе... Е, в 21:00 ни отговориха... ;)
Ренета Николова
Ренета Николова
Ренета Николова
Ренета Николова
И въпреки всичко, напук на дъжда и студа, концерта беше трепач! Страхотно преживяване... Стадионът беше пълен и всички пееха - просто уникално! :)
Тук се вижда как вали... Човека се изкъпа заедно с нас.
Не като да не беше забавно... ;)
Feel... задължително ;)
И за край - Angels.
И само за този последен момент си струваше целия път и дъжда, и студа... Да чуеш 40 000 души да пеят заедно е нещо уникално. И сега настръхвам, гледайки клипа, а там... беше невероятно. :)
На следващия ден в 11 часа нарамих раницата и тръгнах из Загреб. Имах време до - познайте - 11 часа(!!! :D) вечерта... перфектно, за да обиколя града без да бързам, че ще изпусна автобуса. През половината време обикалях сама...
Катедралата
Кафене - The Cookie Factory, моето място ;)
И тук се срещнах с едни шматки от София, с които пътувах в автобуса, но едва сега се запознахме и прекарахме останалата част от деня заедно. ;)
къщата от керамични плочки
театърът
и аз пред него ;)
В ботаническата градина...
Рени...
... и Иво :)
Рени по 3... ;)
Та така... в 11 часа си хванахме автобуса и след 11 часа бяхме в София. Усещате ли как 11 присъства навсякъде...? :D ;)
Разходката определено си заслужаваше и то вероятно защото не мина без изненади. :)
За тези, които случайно искат да гледат последния концерт на Роби, от Талин, разбрах, че ще се излъчва в кино Арена на живо. Така че, дерзайте! ;)
