И слънцето се преплиташе в косите ми. И щастието се отразяваше в очите ми. И всяка фибра в тялото ми усещаше деня в цялото му очарование. Като че ли виждах през хората, които минаваха покрай мен. През нацупените виждах така, че не забелязвах присъствието им, а поглеждайки през усмихнатите лица, виждах искрите не само в очите им, а в цялото им тяло. И те ме зареждаха, и аз ги зареждах. Като че ли топлият февруарски ден беше чаканото чудо, нужно, за да оживее всичко наоколо. И никой не можеше да спре това. Никой не можеше да спре живота. И мен никой не можеше да ме спре да се усмихвам. Сигурно са се чудили защо го правя постоянно. И сигурно са се чудили защо не нося очила, а бърча чело под силното слънце. Защото така ми харесва! Защо ми е слънцето, ако не го попивам, ако не го усещам? Защо да спирам и своето слънце, когато знам, че ще зарадва някого? Аз нямам бутон “Изключи“, моето слънце не среща луната. То свети, за да се преплете в нечии коси и да се отрази в нечии очи... за да бъдат и те щастливи като моите.
0 коментара:
Публикуване на коментар