вторник, 15 февруари 2011 г.

Студентски неволи [1]

Тази седмица видях много статуси във фейсбук, гласящи неща като „Home, sweet home”, „Вкъщи! :)“ или „Вкъщи си е най-добре“. Да, отново дойде заветния момент, в който студентите се прибират по родните места, затъжили се за манджите на мама. След няколкото тежки и мъчителни, изтощителни дори изпита тази сесия (последното е малко спорно, но... ), всичко живо започва да стяга багажи, да събира бурканите изпод леглото, да сгъва мръсните, поради липсата на пералня и наличието на мързел дрехи и чаршафи, за да ги занесе в родния град, където ще се намери кой да се погрижи за тях. И докато преди месец най-честата картинка по улиците бяха забързани към поредния изпит в ранен час студенти, лееееко вонящи на джибри (Полят изпит – взет изпит!), то след края на сесията може да видиш същите (миризмата на джибри отново присъства, все пак трябва да се полее и края на сесията...), но вместо папка с листи и пищови, вече носят други „атрибути“. Става дума за тези големите, тежки сакове и куфари, обикновено пълни с описаните по-горе буркани и чаршафи. Няма да забравя как един колега, чакайки автобуса на спирката, беше нарамил два сака, от възможно най-големите, като всеки беше пълен с доволно количество празни буркани. При всяка крачка се чуваше весело потракване, като че ли и бурканите се радваха, че си отиват вкъщи...
Ей този радостен момент присъства в живота на всеки български студент. Няма нищо по-хубаво от това да хванеш влака за родния град или село (някои са тарикати и хващат автобус), да те посрещнат на гарата (рядко щастие :D) и да те поглезят, защото много са се затъжили за теб (глезенето е само първия ден). И замисляйки се, установяваш как докато в ученическите си години си искал да изчезнеш, да се махнеш от „тоя задръстен град“, сега идва момент, в който нямаш търпение да се завърнеш в него. И дори ти е хубаво и приятно, и търсиш „задръстеността“ му, защото ти е писнало от шумотевица и нахакани студенти по дискотеките. Затова често когато се прибера си стоя единствено вкъщи, рядко излизам. Обичам да стоя в стаята си, напомня ми за хубавите ученически години, връща ме назад, усещам трепетите, които имат коренно различно ухание, от тези сега. И вечер да посрещна родителите си, да седнем на една маса, пиейки червено вино. И храната има друг вкус. А през нощта сънувам... нещо, което не правя в последно време. Това за мен е да съм вкъщи.
Друг би го описал по друг начин, а може и да се изчерпи само с мусаката на мама или ракията на татко. Но едно е важното и сигурното в случая – всеки студент чака с нетърпение да се прибере в родното място, най-малкото, за да напълни бурканите наново и да ги помъкне след няколко дни с доволна, но измъчена под тежестта на саковете усмивка към студентското си леговище. Все пак трябва да има мезе за татьовата ракия и запаси за гладните и безпарични дни от месеца. ;)

0 коментара:

Публикуване на коментар