неделя, 13 февруари 2011 г.

Ние, любовните мазохисти

Ще трябва да разочаровам някои от вас... отново ще говоря за любовта. Ще говоря за това, което наричаме риск, заради любов. За това, че сами се въвличаме в оковите на последната, а после се измъкваме едва едва... пълзейки. Защо си го причиняваме?! Защо, след като сме го преживели веднъж...? Било е тежко, трудно, мъчително... да се изкопчиш. До колко си успял не е ясно, но поне е минало време... позабравил си. Закърпил си старите рани. Само че остава нещо... Не знам как да го нарека. Мазохизъм ли е... Защо ще искам да си го причинявам иначе? И то отново и отново. И всеки път е почти същото. Усещането не е за изпускане! Все едно да се хвърлиш с въже, но да няма кой да те издърпа. Падането е невероятно – адреналин, емоция, ендорфин, щастие (и никакъв шоколад този път)! Чисто щастие. Само че в един момент увисваш... и няма кой да те дръпне. Първия път е стряскащо до смърт! Чувството, че си сам и няма кой да ти помогне е убийствено тежко. Сърцето натежава, сякаш е гъба, накисната във вода... чакаща някой да я изстиска. Но не се притеснявайте, с всеки следващ път става по-добре – не тежи толкова, колкото първия път. Е, има и изключения, но за тях някой друг път. Та така, увисваш... и понеже няма кой да те издърпа, започваш да се катериш сам. 
Но ръцете ти са слаби, стигаш до някъде и пак увисваш... И пак, и пак... И пак. Малцина са тези, които са успели да изкачат дългия път до горе, без да увиснат повторно. До тук всичко звучи като че ли е в полза именно на тези, последните. Да, обаче не съм сигурна дали те са щастливците в нашия филм... Защото, разбирате ли, красотата е в падането. Никое изкачване не е красиво. То винаги е изпълнено с трудности, рани, болка, тъга... Винаги има наранени, винаги има потъпкани, а ти сам, често се явяваш потъпкващия, дори и да не искаш. Но докато падат, всички са щастливи... Падането е екстаз! Желано или не, то е извор на щастието, което сте търсили, но вероятно сами сте си забранявали. И това е причината да си го причиняваме отново... ние, мазохистите. Любовните мазохисти. Защото тогава се чувстваш жив, не просто съществуващ. Това е най-сладкия риск, който може да поемеш. И обикновено си струва...

0 коментара:

Публикуване на коментар