Ще трябва да разочаровам някои от вас... отново ще говоря за любовта. Ще говоря за това, което наричаме риск, заради любов. За това, че сами се въвличаме в оковите на последната, а после се измъкваме едва едва... пълзейки. Защо си го причиняваме?! Защо, след като сме го преживели веднъж...? Било е тежко, трудно, мъчително... да се изкопчиш. До колко си успял не е ясно, но поне е минало време... позабравил си. Закърпил си старите рани. Само че остава нещо... Не знам как да го нарека. Мазохизъм ли е... Защо ще искам да си го причинявам иначе? И то отново и отново. И всеки път е почти същото. Усещането не е за изпускане! Все едно да се хвърлиш с въже, но да няма кой да те издърпа. Падането е невероятно – адреналин, емоция, ендорфин, щастие (и никакъв шоколад този път)! Чисто щастие. Само че в един момент увисваш... и няма кой да те дръпне. Първия път е стряскащо до смърт! Чувството, че си сам и няма кой да ти помогне е убийствено тежко. Сърцето натежава, сякаш е гъба, накисната във вода... чакаща някой да я изстиска. Но не се притеснявайте, с всеки следващ път става по-добре – не тежи толкова, колкото първия път. Е, има и изключения, но за тях някой друг път. Та така, увисваш... и понеже няма кой да те издърпа, започваш да се катериш сам.
Но ръцете ти са слаби, стигаш до някъде и пак увисваш... И пак, и пак... И пак. Малцина са тези, които са успели да изкачат дългия път до горе, без да увиснат повторно. До тук всичко звучи като че ли е в полза именно на тези, последните. Да, обаче не съм сигурна дали те са щастливците в нашия филм... Защото, разбирате ли, красотата е в падането. Никое изкачване не е красиво. То винаги е изпълнено с трудности, рани, болка, тъга... Винаги има наранени, винаги има потъпкани, а ти сам, често се явяваш потъпкващия, дори и да не искаш. Но докато падат, всички са щастливи... Падането е екстаз! Желано или не, то е извор на щастието, което сте търсили, но вероятно сами сте си забранявали. И това е причината да си го причиняваме отново... ние, мазохистите. Любовните мазохисти. Защото тогава се чувстваш жив, не просто съществуващ. Това е най-сладкия риск, който може да поемеш. И обикновено си струва...
0 коментара:
Публикуване на коментар