събота, 22 януари 2011 г.

Магията да полетиш...

Моят първи бънджи скок беше миналата пролет - 22.03.2010г. Не съм от големите маниаци и никога не се бях замисляла много по въпроса за скачането. Бях чувала това-онова и си представях, че сигурно е хубаво. След гимназията дойдох да уча във Велико Търново, където се оказа, че всяка година провеждат бънджи скокове от Стамболовия мост (28м). На 19.03., по случай празника на града (22.03.), се постави началото и на тогавашното скачане. Спомням си всичко сякаш беше вчера... Три дни се каних, овещавах и убеждавах. Приятели на мои колеги скачаха, разпитвах ги, дори ходих да гледам в един от дните. Нахъсвах се и в крайна сметка се навих да отида в последния ден за скокове. Всъщност, до последно нямаше да направя нищо, но както си стоях на лаптопа на 21.03. вечерта, видях снимки на колежка, която беше скочила през нощта. И като че ли нещо ми прищрака. Имаше едно клипче, правено в Търново миналите години, което изгледах поне 30 пъти, докато се убедя, че щом го искам, няма причина да не го направя. Тъй като го реших в последния момент, никой не знаеше. Почнах да пиша на приятели да дойдат с мен за кураж, а и да заснемат това велико събитие (:D). Спомням си, че писах на майка ми, казах й какво съм решила, а тя каза само: „Ами добре, щом го искаш, направи го!“. Естествено, каза ми да го премисля пак (:D), но й беше ясно, че съм решила вече, с или без нейното мнение. Същата нощ не можах да заспя. Сигурно сте очаквали да кажа това, но така си беше.
И така... Стана 7:00, алармата звънна. Облякох се, не закусих почти нищо – не ми се ядеше, сякаш щях да ходя на изпит. Изчаках съквартирантката ми да се върне, за да я помоля да дойде с мен надолу. Когато влезе в стаята, веднага каза: „Много си усмихната, какво имаааа? :D”. Казах й какво съм си наумила и след 10 минути бяхме в автобуса. Към 9:40 часа бяхме до моста и се срещнахме се с още една колежка. След това отидохме към тентата на клуба, организиращ скоковете. Застанах до малкото чакащи да се запишат в този ранен за студентите час (:P) и един господин веднага ме запита: "Ще скачаш ли? -Амиии, ще скачам..." - отговорих. Той се засмя, защото очевидно отговорът ми не прозвуча много сигурно. Подписах декларация, че скачам на своя отговорност и т. н.(ръката ми трепереше), и изчаках реда си, който, за хубаво или за лошо, дойде страшно бързо. Екипираха ме здраво. Нахлузиха ми сумати колани и препаски, едно любезно момче така здраво ги стегна, че ми изкара въздуха (:D). В последния момент забелязаха, че колана не е където трябва и го наместиха (вярвайте ми, когато го казаха ме побиха тръпки :)) Дадоха ми инструкции, които едвам успявах да запомня, понеже вече не чувах и не виждах много покрай себе си. Само на ум си казвах: „Чакай, чакай, повтори пак, че не запомних... По-бавно!“ :D. Закачиха въжето и ми казаха да се качвам на перилото на моста. Въпреки че краката ми трепереха се качих някак. Изненадах се, че не ми помогнаха, не ме бутаха, което беше много хубаво. Оставят те да се качиш сам, когато искаш. "Смело и безотговорно!", чух зад себе си.... Много хора питат за какво съм си мислела тогава... Честно казано човек спира да мисли в този момент, просто нищо не минава през главата ти. Или може би ти минават толкова много мисли, че не можеш да се фокусираш в нито една... не знам. Спомних си, че ще ме снимат и се обърнах за кадъра. Сега, гледайки точно тази снимка, направо мога да усетя чувството преди да се метна. :) След това погледнах надолу и се хвърлих...
Беше неописуемо! Всички чувства бяха странно непознати... В началото не чувстваш нищо, може би защото адреналинът ти е до небето. След това въжето се опъва и рязко се връщаш нагоре. Тук вече изпадаш в пълна безтегловност, просто се мяташ и нищо не можеш да направиш. Това беше „най-неприятната“ част от скока, ако мога да се изразя така. Толкова рязко се опъва въжето и политаш нагоре, че не можеш дори да се замислиш какво става. Смяха ми се, че крещях много... Беше си страшно все пак... ;) Човек е свикнал да има земя под краката, или ако няма, да се хваща за нещо близко. В този случай нямаш нито едното от двете. След 4-5 опъвания на въжето спрях да се люшкам и ме изтеглиха. За целта ти спускат въже с карабинер, за да се закачиш, след което те изтеглят чрез мотор или нещо подобно. Попринцип в 20-те лева, които плащаш влизат 3 скока, затова и последва още един скок, но назад. Казаха ми къде да стъпя и едно момче ме хвана за ръце, каза да се отпусна назад все едно ще сядам на стол. Каза, че ще преброи до 3 и ще ме пусне. 1, 2, 3... Беше пак толкова вълнуващо, колкото и първия път! Спомням си, че бяха казали на едно момче, че ще му броят до 10 и ще го пуснат. Естествено, че броиха само до 2 и го пуснаха, кой ще ти чака чак до 10...?! :D Когато ме изтеглиха след втория скок, ме питаха дали искам да скоча още един път, а аз казах не. Сега като се замисля, не мога да кажа защо съм отказала. Чак ме хвана яд после... :P Преминах перилото и ме разопаковаха. След като се качиш обратно, стъпваш на земята и се чувстваш някак... лек, разтоварен, свободен. Сякаш си се преродил. Не можех да си намеря място от радост, а хората около мен слушаха в захлас как описвам скоковете. Сякаш и те бяха скачали с мен, и те бяха ухилени до уши! :P Вечерта се обадих на баща ми, за да му кажа каква съм я свършила. Не знаех как ще реагира, но не можех да си мълча за такова нещо! „Тате, днес направих нещо много екстремно. Можеш ли да познаеш? - Скачала си с бънджи!“ Веднага позна! Не знам какво очаквах да чуя... може би някакво поучение, знам ли и аз. Да, ама не. Той каза само: „И как беше?! :)”. Хубаво е да знаеш, че хората покрай теб одобряват това, което правиш, и въпреки че те не биха го направили, се опитват да разберат защо си го направил, какво е означавало за теб и как си се почувствал. Това направи удоволствието от скока двойно по-голямо. :)
Не си мислете, че всичко свърши със стъпването ми на твърда земя. Не, не... Две нощи след това не можех да спя от адреналина. Само лежах в тъмното и се усмихвах, направо си се смеех на акъла... :D Както каза един приятел тази вечер - „За да скочиш, трябва да не си много добре с главата... а ти не си особено добре... :D”. Усещането беше неописуемо, а когато се сетя за това, или мина по моста, усещам познатото гъделичкане в стомаха, както преди самия скок. Направо ме побиват тръпки и чак ме хваща шубето. Колебание и силно желание, страх, трепет, готовност, или пък не... И всичко това от скромните 28 метра. А какво ли ще е от 120 се питам аз...? Надявам се и това да изпитам след време. :]
Казах си, че ще скоча отново. Сега е януари, а март не е далеч... Вече дори имам съмишленици, а друго е да знаеш, че няма да скачаш сам. Тази вечер отново гледах онова клипче, точно както в деня преди скока. Вече съм насъбрала смелост за Irena's bunji vol.2 :D. Който иска да снима може да заповяда. А ако решите да скачате, започвайте да се нахъсвате от сега. ;)

0 коментара:

Публикуване на коментар