събота, 10 септември 2011 г.

Отказването


Стоя пред отворения си блог и се чудя защо не ми се пише. Толкова ли съм щастлива? Чак толкова? Ясно е, че повечето неща тук се раждат, за да освободят това, което не ме оставя да спя нощем. И не от радост. Може би просто не се случва нищо, което заслужава да бъде записано...
Сигурно няма блогър, на когото не са му минавали мисли да спре да пише. Е, аз поне си го помислих. Само че няма да се случи.

Замислих се обаче, колко трудно се отказваме от нещата, за които сме хвърлили безкрайни усилия, купища време и нервите ни са били опъвани стотици пъти. С всичко е така... Нали знаете – отстрани е лесно да кажеш каквото и да е. Само че, когато знаеш какво ти е струвало, за да направиш това или онова... вече не е много лесно. И се вкопчваш. Защото си съвестен и разумен човек, не може да хвърлиш всичко на вятъра. Да хвърлиш част от себе си... сякаш не е съществувала. Moving on. Мразя ги тези думи вече.

Понякога наистина ми се иска да ставаше лесно... отказването. Да махнеш с ръка и да си преминал нататък. Да не се връщаш назад – хубаво, хубаво, колко да е било хубаво... нали уж „най-доброто предстои“??? Аз уж съм оптимист, би трябвало да вярвам в това. Само че всички знаем, че живота смърди (и да гледаш отстрани е достатъчно, за да го разбереш). И трябва с решителна крачка да продължаваш напред към... към какво? А, да... към хубавото бъдеще. Разбира се.

Разбирате ли, всеки ден се намира нещичко, което да те ритне отзад, заравяйки носа ти в калта. Винаги има нещо, което да те откаже да продължаваш... винаги. Затова е много хубаво, че не може ей така, с лека ръка, да го направиш. Отказването...


2 коментара:

Надеждата е виновна. И, ако може да те цитирам, "мри, че ми писна вече от тебе". Не мре, мамицата й...

:D Дааа, спомням си го това изречение... Ами, живее й се. :)

Публикуване на коментар