неделя, 30 януари 2011 г.

Началото е най-трудно

Какво съм намислил да направя и същевременно от какви глупости ме е страх! — помисли си. — Хм… да… всичко е в ръцете на човека и всичко му се изплъзва изпод носа единствено само от страх… това си е аксиома… Интересно, от какво най-много се страхуват хората? От нова стъпка, от собствената си нова мисъл най ги е страх…
Престъпление и наказание“ е книга, която смятам да прочета отново. Не защото, когато ни караха да я четем в 10 клас не съм разбрала нищо от нея, не. Ще я прочета, защото сега, няколко години по-късно, откривам колко интересни въпроси повдига. Въпроси, касаещи вътрешния свят на човека, неговите страхове и съмнения. Защо съществуват, и защо в повечето случаи човек сам се вмъква в техен плен...
В последно време се убеждавам, че човек изпитва ужасяващ страх от всяка новост, която се изпречи в живота му. Както се моли, чака и търси, в следващия момент го обзема неистов страх. Изведнъж бленуваното се появява и едва ли не се вкопчва в теб, казвайки ти: „Вземи меееее!“ Само че ти пък се дръпваш и започваш да се чудиш дали няма да сгрешиш. Дали пък не съм бил прекалено отчаян, за да искам такива неща... защото сега като че ли... не ги искам вече. И се чудиш в кой момент си бил искрен със себе си – когато не си спал, мислейки за утрешния ден, или когато не искаш да се събудиш, защото те е страх от него? Как човек трябва да разпознае истинските си желания, как трябва да ги отличи от моментните прищявки? Това ви питам. Защото и аз не мога да си отговоря все още. А в един момент имаш чувството, че преценката ти или има нужда от смазка, или въобще я няма. А това е лошо, много лошо. А после хората се чудят защо си колеблив и нерешителен...
Ако всичко беше свързано с теб самия, то нямаше да има проблем. Приисква ти се да си купиш нещо - купуваш си го и не занимаваш никого с глезотиите си. Но когато в стремежите и желанията ти са намесени и други хора, тогава нещата придобиват коренно различен характер. Не можеш да жертваш чуждото щастие, правейки експерименти за себе си. Това е егоизъм.
Въпреки всичко обаче, ние сме на този свят, за да опитаме от живота, да го изживеем по свой начин, да открием това, което би ни направило истински щастливи, дори и да ни коства няколко неуспешни опита. Възможно е днешното правилно решение, утре да ни се стори като крачка назад. Но пък не се знае... Казват, че понякога, за да направиш крачка напред, трябва да пристъпиш назад, за да се засилиш. Не мислите ли?

събота, 22 януари 2011 г.

Магията да полетиш...

Моят първи бънджи скок беше миналата пролет - 22.03.2010г. Не съм от големите маниаци и никога не се бях замисляла много по въпроса за скачането. Бях чувала това-онова и си представях, че сигурно е хубаво. След гимназията дойдох да уча във Велико Търново, където се оказа, че всяка година провеждат бънджи скокове от Стамболовия мост (28м). На 19.03., по случай празника на града (22.03.), се постави началото и на тогавашното скачане. Спомням си всичко сякаш беше вчера... Три дни се каних, овещавах и убеждавах. Приятели на мои колеги скачаха, разпитвах ги, дори ходих да гледам в един от дните. Нахъсвах се и в крайна сметка се навих да отида в последния ден за скокове. Всъщност, до последно нямаше да направя нищо, но както си стоях на лаптопа на 21.03. вечерта, видях снимки на колежка, която беше скочила през нощта. И като че ли нещо ми прищрака. Имаше едно клипче, правено в Търново миналите години, което изгледах поне 30 пъти, докато се убедя, че щом го искам, няма причина да не го направя. Тъй като го реших в последния момент, никой не знаеше. Почнах да пиша на приятели да дойдат с мен за кураж, а и да заснемат това велико събитие (:D). Спомням си, че писах на майка ми, казах й какво съм решила, а тя каза само: „Ами добре, щом го искаш, направи го!“. Естествено, каза ми да го премисля пак (:D), но й беше ясно, че съм решила вече, с или без нейното мнение. Същата нощ не можах да заспя. Сигурно сте очаквали да кажа това, но така си беше.
И така... Стана 7:00, алармата звънна. Облякох се, не закусих почти нищо – не ми се ядеше, сякаш щях да ходя на изпит. Изчаках съквартирантката ми да се върне, за да я помоля да дойде с мен надолу. Когато влезе в стаята, веднага каза: „Много си усмихната, какво имаааа? :D”. Казах й какво съм си наумила и след 10 минути бяхме в автобуса. Към 9:40 часа бяхме до моста и се срещнахме се с още една колежка. След това отидохме към тентата на клуба, организиращ скоковете. Застанах до малкото чакащи да се запишат в този ранен за студентите час (:P) и един господин веднага ме запита: "Ще скачаш ли? -Амиии, ще скачам..." - отговорих. Той се засмя, защото очевидно отговорът ми не прозвуча много сигурно. Подписах декларация, че скачам на своя отговорност и т. н.(ръката ми трепереше), и изчаках реда си, който, за хубаво или за лошо, дойде страшно бързо. Екипираха ме здраво. Нахлузиха ми сумати колани и препаски, едно любезно момче така здраво ги стегна, че ми изкара въздуха (:D). В последния момент забелязаха, че колана не е където трябва и го наместиха (вярвайте ми, когато го казаха ме побиха тръпки :)) Дадоха ми инструкции, които едвам успявах да запомня, понеже вече не чувах и не виждах много покрай себе си. Само на ум си казвах: „Чакай, чакай, повтори пак, че не запомних... По-бавно!“ :D. Закачиха въжето и ми казаха да се качвам на перилото на моста. Въпреки че краката ми трепереха се качих някак. Изненадах се, че не ми помогнаха, не ме бутаха, което беше много хубаво. Оставят те да се качиш сам, когато искаш. "Смело и безотговорно!", чух зад себе си.... Много хора питат за какво съм си мислела тогава... Честно казано човек спира да мисли в този момент, просто нищо не минава през главата ти. Или може би ти минават толкова много мисли, че не можеш да се фокусираш в нито една... не знам. Спомних си, че ще ме снимат и се обърнах за кадъра. Сега, гледайки точно тази снимка, направо мога да усетя чувството преди да се метна. :) След това погледнах надолу и се хвърлих...
Беше неописуемо! Всички чувства бяха странно непознати... В началото не чувстваш нищо, може би защото адреналинът ти е до небето. След това въжето се опъва и рязко се връщаш нагоре. Тук вече изпадаш в пълна безтегловност, просто се мяташ и нищо не можеш да направиш. Това беше „най-неприятната“ част от скока, ако мога да се изразя така. Толкова рязко се опъва въжето и политаш нагоре, че не можеш дори да се замислиш какво става. Смяха ми се, че крещях много... Беше си страшно все пак... ;) Човек е свикнал да има земя под краката, или ако няма, да се хваща за нещо близко. В този случай нямаш нито едното от двете. След 4-5 опъвания на въжето спрях да се люшкам и ме изтеглиха. За целта ти спускат въже с карабинер, за да се закачиш, след което те изтеглят чрез мотор или нещо подобно. Попринцип в 20-те лева, които плащаш влизат 3 скока, затова и последва още един скок, но назад. Казаха ми къде да стъпя и едно момче ме хвана за ръце, каза да се отпусна назад все едно ще сядам на стол. Каза, че ще преброи до 3 и ще ме пусне. 1, 2, 3... Беше пак толкова вълнуващо, колкото и първия път! Спомням си, че бяха казали на едно момче, че ще му броят до 10 и ще го пуснат. Естествено, че броиха само до 2 и го пуснаха, кой ще ти чака чак до 10...?! :D Когато ме изтеглиха след втория скок, ме питаха дали искам да скоча още един път, а аз казах не. Сега като се замисля, не мога да кажа защо съм отказала. Чак ме хвана яд после... :P Преминах перилото и ме разопаковаха. След като се качиш обратно, стъпваш на земята и се чувстваш някак... лек, разтоварен, свободен. Сякаш си се преродил. Не можех да си намеря място от радост, а хората около мен слушаха в захлас как описвам скоковете. Сякаш и те бяха скачали с мен, и те бяха ухилени до уши! :P Вечерта се обадих на баща ми, за да му кажа каква съм я свършила. Не знаех как ще реагира, но не можех да си мълча за такова нещо! „Тате, днес направих нещо много екстремно. Можеш ли да познаеш? - Скачала си с бънджи!“ Веднага позна! Не знам какво очаквах да чуя... може би някакво поучение, знам ли и аз. Да, ама не. Той каза само: „И как беше?! :)”. Хубаво е да знаеш, че хората покрай теб одобряват това, което правиш, и въпреки че те не биха го направили, се опитват да разберат защо си го направил, какво е означавало за теб и как си се почувствал. Това направи удоволствието от скока двойно по-голямо. :)
Не си мислете, че всичко свърши със стъпването ми на твърда земя. Не, не... Две нощи след това не можех да спя от адреналина. Само лежах в тъмното и се усмихвах, направо си се смеех на акъла... :D Както каза един приятел тази вечер - „За да скочиш, трябва да не си много добре с главата... а ти не си особено добре... :D”. Усещането беше неописуемо, а когато се сетя за това, или мина по моста, усещам познатото гъделичкане в стомаха, както преди самия скок. Направо ме побиват тръпки и чак ме хваща шубето. Колебание и силно желание, страх, трепет, готовност, или пък не... И всичко това от скромните 28 метра. А какво ли ще е от 120 се питам аз...? Надявам се и това да изпитам след време. :]
Казах си, че ще скоча отново. Сега е януари, а март не е далеч... Вече дори имам съмишленици, а друго е да знаеш, че няма да скачаш сам. Тази вечер отново гледах онова клипче, точно както в деня преди скока. Вече съм насъбрала смелост за Irena's bunji vol.2 :D. Който иска да снима може да заповяда. А ако решите да скачате, започвайте да се нахъсвате от сега. ;)

сряда, 19 януари 2011 г.

Да те обичам...?

Как да те обичам, ти си като камъка студен?
Как да те обичам, вечно бягаш ти от мен?
Как да те обичам, носещ цялата тъга?
Позволи ми тук да те обичам! Тук, сега!
Как да те обичам, сърдит на цялата земя?
Как да те обичам, ти отричаш любовта?
Как да те обичам с всичките ти грешки?
Позволи да те обичам просто и без забележки.
Как да те обичам, дърпаш се назад?
Как да те обичам, заключен в своя свят?
Как да те обичам, ти ми забраняваш?
Не искаш днес, но утре, знай, ще съжаляваш...

събота, 15 януари 2011 г.

В съмнения...

Слънчеви лъчи в очите.
Ъгловато се пресичат те.
Мислите ми пак отлитат.
Някъде далеч от теб.
Есен в душата ми настъпи.
Нищо, че дойде при мен.
Искам ли те или не, не зная.
Ето как изгубих целия си ден...

петък, 14 януари 2011 г.

Глас в пустиня...

Здравей. На първо място трябва да ти кажа, че цяла вечер исках да напиша нещо, а и много хора очакваха да го направя. Но колкото и да бях ядосана, никакви думи не изплуваха в съзнанието ми, а листа си оставаше все така празен. И не защото нямаше за какво да пиша, а защото не знаех от къде да започна. И все пак...
Все още се чудя как да започна и ако мога да цитирам част от думите на една инспекторка, бих започнала така... Какво, по дяволите, си мислеше, че ще постигнеш?! Да, да, отговори ми. Писна ми от жестове и мимики, от неизказани приказки, от култовите ти изречения. В случая не е в сила правилото, че когато повтаряш нещо много пъти, то едва ли не става истина. Ако го повториш още няколко пъти... Знаеш какво означава да те вземат на подбив, нали? Е, можеш сам да довършиш предишното изречение.
Ако трябва да съм честна, решението ти не ме изненадва ни най-малко. Учудена съм, че някога, когато и да е било това, си започнал да го прилагаш. Та до сега. Явно смяташ, че така по-лесно се изграждат отношения. Дооообре... Не, това не е съгласие. Това е реакция на хора, които не са съгласни, но решават да си замълчат, за да не предизвикат нова лавина поучения. Чакай бе... ти трябва да си наясно с това... Нали и ти така си свикнал... другите да си замълчават, като оставят ехото на тежката ти дума да се носи из цялата зала. Или се бъркам? Трябва да знаеш обаче, че човек, който дълго време чува само своя собствен глас, накрая започва да говори не на другите, а САМ на себе си. И то не защото му харесва, а просто защото няма кой да го слуша...

неделя, 9 януари 2011 г.

Човек обича само веднъж

В последно време темите за любовта са ми страшно актуални, а до колкото виждам и не само на мен. Дали заради студената зима, която депресира допълнително, или заради нещо друго, но хората покрай мен говорят само за любов. И не си мислете, че говорят с хубаво за нея... Истината е, че любовта е осакатила повече хора, отколкото вероятно войните са. Иска ми се да кажа, че любовта не е за всеки, както бих го казала за карането на кънки или за скачането с парашут, но някак си не мога. Любовта е за всеки. Тя е като голям купол, който обхваща цялата земя и няма човек, който да не бъде докоснат от нея по един или друг начин. Въпреки това хората, които са я изпитали веднъж остават обезверени, наплашени и несигурни. Наплашени, че никога повече няма да я срещнат. Обезверени, че ще обичат отново. Аз ги разбирам.
Вчера ми казаха: „Сърцето ти винаги ще е на друго място. Все пак човек обича истински само един път в живота си...“ Останах неприятно замислена. Перспективата да не обичам отново истински ме удари като шамар по лицето. Все едно да ти кажат, че от сега нататък ще живееш в клетка, или че ти остават броени часове живот. Някак всичко губи смисъл, а умът ти се съсредоточава в мисълта за обречеността ти, превръщайки я във фикс идея. Честно казано предпочитам да не ми го бяха казвали. Ако повярваш в тези думи, ще поемеш още едно бреме на гърба си. А повярвайте ми, увереността на един човек, може да те накара сериозно да се замислиш, че дори и да повярваш. Да живееш с мисълта, че вече си срещнал голямата си любов, но си я изпуснал, и че повече няма да имаш подобен шанс е много трудно. Все едно ти казват, че вече си получил дажбата си и това е. Край! Да си правил каквото е трябвало с нея... сега ще ядеш трохи, вместо хляб.
Всичко това звучи добре за тези, които все още не са срещнали „голяма любов“. На тях очевидно тепърва им предстои да изживеят най-хубавите моменти в живота си. Какво обаче, да кажат тези, които са преживели всичко това и в тях се е загнездило усещане, което не могат да премахнат, чувства, които не могат да изтрият...? Всички те живеят с надеждата, че приказката ще се повтори и дори ще бъде още по-хубава, защото са чували, че с времето човек открива стойностните неща, среща истинските приятели, ценности, любов. Да, но който и да им е казал това, на дали е знаел, че има хора, които срещат стойностните неща много по-рано от другите. Някои просто не знаят...
И така... всяка моя надежда беше изпотъпкана без капка жал... и то от едни прости думи – че човек обича само веднъж. Ами добре. В такъв случай, преотстъпвам ви мястото си. Аз съм взела своята дажба за този живот.

събота, 8 януари 2011 г.

Стая на страстта

Заключи вратата, мили. Остави навън света.
Ще те приютя сега при мене, в мойта малка стая на страстта.
Не тъжи, че ще си тръгнеш утре призори.
Рано или късно всички си отиват,
тъй било е винаги, уви!
Тази нощ ще бъде наша, дълго след като луната ни огрее.
Хората отвън ще блъскат силно, но да влезе, никой няма да посмее.
Искам да целуна челото ти бяло, да целуна силните ръце.
Всичко искам да целувам, няма да приемам НЕ! 
Хайде, мили, остави света навън.
В него няма нищичко красиво, няма и любовен звън.
Всичко туй е в малката ни стая, 
в свещите, греха и евтиното вино.
Но искаме го двама зная, 
жалко, че и то ще си замине...
Нищо. Прегърни ме силно. Твоя съм сега!
Защото утре няма да те има, 
в тая малка стая на страстта.

четвъртък, 6 януари 2011 г.

Любовта я има, за да наранява хората

Любовта я има, за да има как да се нараняват хората. Това е.“
Това бяха думи на един мой приятел, в един от разговорите ни „за любовта“. Честно, замислих се. И преди съм се замисляла над това. Казах му каквото мисля – че всеки рано или късно си казва точно тези думи. Питаш се за какво ти е тази любов, като всеки път се разочароваш, всеки път някой е недоволен и като че ли всичко е против теб. Какъв е смисълът на любовта? Колкото хора, толкова и отговори. И всеки търси верния...
Бяха запитали група деца какво е любов, а отговорите им честно казано ме смутиха. След като се замислих повторно обаче, осъзнах, че децата са по-близо до истината от когото и да било. Те изброяваха елементарни неща като например, че любов е, когато дядо лакира ноктите на баба, иликогато едно момиче си слага парфюм и едно момче си слага афтършейв и те излизат заедно и се миришат“, „когато мама вижда татко мръсен и потен и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд“ и така нататък. Беше ми много странно, че това са мисли на деца. Но всъщност те са прави... Тези забавни неща са в основата на думата „любов“. Тази странна на моменти близост е това, което, според мен, хората търсят. Нали знаете колко е хубаво, когато усетиш парфюма на любимия човек... Тези малки неща те карат да посрещаш с усмивка това в него, което в друг би те накарало да се отдръпнеш.
Ще ви кажа какво е за мен любовта. Тя е това, което усещаш преди да се видиш с любимия човек. Притеснението, което чувстваш като топка в стомаха, нетърпението, желанието, страхът... Това усещане е невероятно. И само то изчерпва смисъла на любовта за мен. Да, само то. Вижда ви се странно, но запитайте се... какво очаквате вие? Какво си мислите, че е любовта? Непрестанни целувки, прегръдки, внимание, подаръци... Това ли е за вас? А какво остава между подаръците и целувките...? Толкова сте скучни... И толкова слепи. Слепи сте за най-хубавото. Тогава, когато само присъствието е достатъчно, когато усмивката на другия е най-големият подарък, който искаш, а следобедът, прекаран в сън с любимия човек не ти се струва пропиляно време. Понякога да ти липсва някой, защото е далеч, е по-хубаво, от това да е до теб непрестанно...
Не мисля, че любовта съществува, за да наранява някого. Това и казах на момчето, с което говорех онази вечер. И вярвам в това, защото имаше време, когато и аз мислех като него. Мислех, вместо да чувствам...

понеделник, 3 януари 2011 г.

Умните мъже

Какво е определението за умен мъж? Интелигентен, възприемчив, разумен, здравомислещ... зрял? Може би. В крайна сметка това пише в речниците, вероятно е вярно. Но пък през онези години, когато жената е пазела кухнята и е прекарвала деня си пред печката, очакванията към мъжете не са били толкова много, колкото ни се струва, и колкото са сега. Мъжът е бил главната движеща сила и никой не е поставял това под съмнение. Никой не е поставял под съмнение и качествата на въпросния, приемало се е по подразбиране: мъж=умен, интелигентен. Точка. Да бъдеш умен обаче, не означава да си интелигентен, опитен, или пък да нямаш грам конкуренция. Точно затова в сегашно време „умен“ е тежка диагноза. За да те обявят за умен в днешно време, трябва да си и това, и онова, че и третото. И понеже няма пълно щастие, не може да си всичко наведнъж.
За да внесем малко интерес за жените и напрежение за мъжете, ще различим няколко варианта на „умния мъж“ и причините, поради които са му дали това определение. Първо, той е начетен и знаещ. Прекарал е половината си съзнателен живот в четене, което го тласва пред останалите. Той изпъква със знания и умения в дадена област, а защо не и в две. Обожателките му обаче не подозират, че нещо му куца, а именно социалния живот. Той е лееееко неконтактен и стои като голяма краставица сред корнишони. Вторият вариант – той е природно интелигентен, отракан, знае какво може и умело прикрива недостатъците си. Много е амбициозен и деен, което му помага да постигне почти всичко. Проблемът му е, че е до болка мързелив и за разлика от г-н Начетен, е отварял 5 книги на кръст, 3 от които до 7 годишна възраст. Това обаче не му пречи да има повече обожателки от първи номер. Третият ни господин не е нито много начетен, нито много интелигентен, но пък е отзивчив, контактен, отговорен към останалите. Обича да помага и предизвиква същото отношение към себе си. Той умее да разбира хората, да ги оценява, и това е неговата движеща сила. Сега ще кажете, че не съм права, защото вие не влизате в нито една категория. Да, няма как да обхванеш всички мъже на света с едно просто описание. Но пък и вие няма как да сте всичко това наведнъж, колкото и да ви се иска.
Всички знаем какво става когато попиташ една жена кой мъж е умен. Започва едночасово изреждане на изискванията – чувство за хумор, грижовен, мил, работещ, че и с акъл и т.н. Смея да кажа, че дори да си мислят, че знаят, жените не знаят какво искат от един мъж (не се радвайте, мъже, това се отнася и за вас по отношение на жените). Въпреки това, представата за умния мъж действа на жените като безспорен афродизиак. Самата мисъл да има някакъв природен талант до себе си, кара жената да го търси и иска. Защо се случва така? И аз не съм сигурна. Има изследвания, които доказват, че умните мъже са по-плодовити, а също така и моногамни, а жените подсъзнателно търсят точно това. Може би всичко е природа...
Каквото и да си говорим, няма универсално разбиране за това кой мъж е умен. Аз, ти и тя влагаме различен смисъл в тази дума. Затова хората са казали – за всеки влак си има пътници. Дали в първа, втора класа или в товарния вагон, всеки рано или късно намира това, което търси. Нали така...?

неделя, 2 януари 2011 г.

Баницата на късмета

И тъй. След няколко часа пиене, замезване, сладки приказки, бъзици, музика, гърмежи (я на шампанско, я на пиратки) всички отново сядаме около масата. След още няколко наздравици вече всеки поглежда другия и се чуди кога аджеба ще си изтеглим и късметите. И ето... Дългото чакане накрая се възнагради... появи се баницата. Велик момент! И естествено, по традиция, най-възрастният трябва да завърти три пъти тавата, а после... кой какъвто му е късмета. Всички се оглеждат и чакат най-одъртелия в компанията да си признае и да врътне баницата на бъдещето. Еднооо, двеее, триии... Ако можехте да проследите на забавен каданс действието, щяхте да станете свидетели на един от най-забавните моменти. Всички са вперили поглед в тавата, всяко завъртане е последвано от мисълта за желания късмет, а ако все още има гладни (почти невъзможно), то тогава – и за самото голямо парче баница. В следващия момент всеки е хванал вилицата и с ожесточен поглед се е спуснал към парчето срещу себе си. Вече победоносно поставено в чинията, то е подложено на мъчения, за да бъде намерен заветния късмет. Ровичкане, подмятане, бъркане... Изнервени, че не виждат да проблясва фолио, всички се настървяват още повече! И о, чудо! Настъпва моментът на истината. Късметът е изваден! Парчето баница е жестоко разпердушинено и накрая захвърлено в чинията, а сръчните ръчички се мъчат да развият листчето с новия късмет. Още малко... още малкооо... Всеки е вперил поглед и чете. На някои лица се изписва усмивка, други избухват в смях, а трети... трети се чудят - „как на мен точно...?!“. Колкото късмети, толкова и реакции. Аз съм човек, който обича изненадите, защото чувството, което ти оставят е невероятно и много приятно. Тази година на мен се падна честта да спретна баницата и да измисля късметите, което не оставя абсолютно никакъв момент на изненада за моя милост. Но ако трябва да съм честна, определено е по-сладко да гледаш изненадата, изписана по чуждите лица. Няма по-забавно нещо. :P
Кой е най-нежеланият късмет? Хм... да! Бебе, памперс, люлка... тези думи предизвикват неописуем шок! Мисля, че момчето, което изтегли тазгодишното бебе ще си спомня за мен и прословутата ми баница с не много хубави чувства... А когато късметът ти казва, че ще преминеш от дясно в ляво, тогава ти остава само да проявиш малко самоирония, иначе няма да оцелееш след бъзиците на масата. Виж сексът всички го искат. Явно не им достига на хората...
С бебе, с апартамент или с двойно повече изпити, мисля че всички останаха доволни (или поне се примириха). Пък и я се сбъдне, я не... Все пак ако вярваме, че както започнеш новата година, така и ще ти върви, то доста хора ще я прекарат в изтрезвителното или под масите. Затова всеки сам избира дали и в какво да повярва. А новогодишният късмет... той е просто една кална пътечка. Вие решавате дали ще я направите път. За много години!