Да станеш и да продължиш да вървиш, след като са те съборили, понякога е като да се учиш да вървиш наново. Но докато вероятно не помним първите си стъпки, то тези ще запомним със сигурност...
Sometimes things end as fast as they start. Like fireworks on a big holiday. The most important holiday with the biggest fireworks... that's how it felt. It was beautiful, but sad. And after everything ends you have no other choice, but to live with the memory of it's beauty. Nothing more.
Тя отново се замисли... И като че ли не само чаят й се стори горчив. От няколко дни много мислеше, прехвърляше през главата си случилото се и това, което я очакваше. Какво искаше? Въпросът, който винаги задаваше на другите, за да им подскаже, че отговорите на повечето житейски въпроси всъщност са много лесни и прости. Но зададеше ли въпроса на себе си, всичко изглеждаше много по-различно... сложно.
Отдавна беше направила плановете си и беше предвидила това, което всъщност зависеше от нея. Има обаче една приказка - Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си. В този момент той сигурно се превиваше от смях, защото тя беше готова да запрати всичките си планове по дяволите. Само как й се искаше...
Често ни се казва, че не живеем в настоящето, а се блъскаме все между миналото и бъдещето, търсейки нещо... нещо я изгубено, я ненамерено. Вероятно е така, на нея все й се случваше да гледа в миналото. Сега пък студеният февруарски вятър духаше право в лицето й, а тя уплашено стискаше очи, за да не срещне неговите. Защото винаги преживяваше събитията преди да са се случили. И затова не само чаят й беше горчив...
Това комплимент ли е...? Защото понякога не виждам положителната страна... Да обичаш предполага по-малко отговорност. Да бъдеш обект на нечия любов - точно обратното.
И винаги съм се чудила защо хората търсят вечна любов... Това е едно вечно задължение с все повече и повече отговорности, появяващи се с течение на времето. Просто винаги предпочитаме да сме длъжници. Да получаваме, знаейки, че трябва да върнем обратно това, което ни се дава, понякога дори и в по-големи размери. Харесва ни да сме жертви. Пък било то и на самите себе си. Защото решението е само и единствено наше.
Айде, чукнах 22. По естонски. И по студентски. Въпреки че ако видите колко алкохол остана... Бедни студенти, а?! :P Тук студентите явно са свикнали да си носят алкохол по рождените дни и сега имам пиячка за още един купон...
И само в България ли подаряваме нечетен брой цветя за здраве? Или просто са ме набелязали... :X
Подариха ми игра, включваща пиене, естествено, само че за такава, прекалено много трябва да се мисли... :D Накрая зарязахме половината от правилата...
И баницата се хареса... Все пак трябваше да има нещо българско. ;)
И все пак, дори и в компанията на още едно българче :), дори и с баница, дори и с маааалко чалга :D, пак ми липсваше нещо. Много български усмивки, много български танци и... малко домашна ракийка, разбира се... :D :)
Но определено мога да се нарека щастливка, защото толкова много хора се сетиха за мен, изненадаха ме и направиха деня ми по-хубав. За което им благодаря от сърце! :))))
От мама :))
Дори и далече
аз пак те обичам, броя часовете, със времето тичам. Дори да те няма аз пак те обичам мое пораснало, красиво момиче.
На 5, на 15, на 22...
за мен си оставаш все още дете -
едно малко момиченце
с коса от коприна, с големи очи,
едно нежно създание
с много мечти!
Дори и далече
не спирай, бори се -
препятствия няма
щом с дух и добри сме...
Дори да го няма,
дори и далече,
дори и порасло детето,
остава завинаги там -
на мама в сърцето!
Един месец и 5 дни. А сякаш е минало повече време. Тарту е хубав град - жив, интересен, красив по своему. Чувствам се добре, комфортно ми е, като оставим това, че хранителният ми режим (ако въобще може да се нарече така) никакъв го няма, а покрай ученето, движението също изчезна. Ще се вземаме в ръце...
Да, за един месец ми се наложи и да уча, тъй като днес мина първия ми изпит. Да се надяваме успешно... И никой не ми вярваше, че на втората седмица започнах да чета за изпит. То и аз не вярвах, но ми се наложи да го направя... :D
За един месец срещнах доста фалшиви приятелства. Всъщност, за да разбереш кое е истинско не ти трябва един месец... Трябва ти много малко. Човек винаги усеща вътрешния свят на
хората около себе си. И понякога той въобще не съвпада с твоя...
За един месец намерих малко, но изключително стойностни хора. И вече не мога да си представя как ще ги оставя след 4 месеца...
За един месец успях да се срещна с българка, живееща в Тарту. И срещата ни беше наистина случайна... Кой да предположи, че българка ще ме учи да танцувам салса в Естония... :)
За един месец успях да се изгубя в естонска гора, да прецапам през 2 блатА, да танцувам естонски танци, да пия квас (бирата си е по-хубава), да опитам литовска, латвийска, естонска храна, да видя много дъги и много красиви, розовеещи залези. Небето тук е прекрасно. Различно е.
За един месец успях да получа предложение за брак. Два пъти. :P
След 2 дни имам рожден ден. И някак вътрешно усещам, че този списък ще бъде допълнен... :P Очаквайте включване... ;)
Всеки път си казваме едни и същи неща, въртим в главите си едни и същи мисли, поставяме си едни и същи спирачки. Дори и да си мислим, че постъпваме различно, винаги поемаме по почти същите пътища, които всъщност толкова отбягваме. Вършим точно обратното на това, което си казваме и прекрачваме собствените си забрани. С лека ръка. И правим същите грешки. Пак е хубаво, само че кой плаща сметката в края на вечерта? И дали не му излиза солено...?
Да си щастлив често означава да направиш някой друг нещастен. За съжаление... Странно е как "щастие" не е дума с еднакво за всички съдържание.
А ако упорито отказваш да получиш щастието, което ти дават, това какво означава...? Мазохист ли си? Или просто цениш повече щастието на другия, пред твоето...?
Какво казваш, когато направят най-милото нещо за теб, специално за теб...? Има ли правилни думи? Такива, които да изразят цялата благодарност, радост, щастие и в същото време - тъга, които изпитваш... Има ли?
И накрая... Кои сме всъщност? Възможно ли е всичко, което смяташ, че си, да е грешно? Усмивките ти през цялото време да са били просто много добра маска. Толкова добра, че ти самия дори си се заблудил... И да се окаже, че никога не преживяваш моментите с цяла душа, така както си мислиш, че правиш... И щастието ти всъщност винаги е било половинчато. Възможно ли е...?
Възможно ли е един човек да предизвика толкова много въпроси и да разклати до основи света, който познаваш, защото просто не знаеш как да си отговориш?
Трудно е да се бориш със себе си. Защото знаеш, че винаги ще надделееш. Въобще има ли човек две половини? Ангел и дявол... да му стоят на раменете? В края на краищата се изправяш срещу себе си, срещу собствените си налудничави идеи, мъгляви желания и... борбата наистина е безмилостно жестока.
Такаааа... Понеже обещах да ви пиша къде отивам и какво правя там, викам да го направя сега, докато имам муза (демек съм обърнала 2 бири), защото иначе явно не ми идва настроението за писане... :D
В Естония съм. По програма Еразъм ще уча за 5 месеца и ще си ходя. На кратко е това. :)
На широко... Още нямам кой знае какво да кажа, защото съм тук от седмица, но пък пообиколихме с колежката ми от България. Оказва се, че за сега сме единствените българки, което не е лошо, защото никой не ни разбира нищо, дори човек може да си псува спокойно... :D :X Всъщност сме във втория по големина град, който е културен център на страната, а също така и студентски град, тъй като университета е доста голям. За момента сме като туристи - само обикаляме, или поне аз, ходим по купони и магазини... Утре всъщност е откриването на учебната година и ще трябва да се заемем с по-сериозни неща. :) Ще живеем в общежитие, което е доста по-прилично от българските, а и си има кухня (нещо, което нашите никога няма да имат...). В апартамента сме с още 4 момичета - 2 италианки, една полякиня и една германка. Италианките вече ни научиха на техните псувни, а ние тях - на българските. Поне тях никой не може да ги разбере тук... :D
Като цяло Естония не е толкова неприветлива, колкото хората си мислят. Да, вероятно ще стане студено след месец, но днес примерно беше 20 градуса и печеше слънчице. Страната е плоска като дъска и ни се похвалиха, че тяхната "планина" била 364-метров хълм... Казах им, че това не е планина. :D Определено е много чисто, няма и един боклук на земята, няма бездомни животни никъде, тревата е окосена навсякъде. Има много паркове, достатъчно магазини, храната е на същите цени може да се каже. Хубаво е. :) За страна с население колкото наша София... ;)
Днес дори бях на обиколка до едно малко градче, в което боготворяха ягодите и навсякъде имаше статуи на ягоди. За момента не съм срещнала много естонци, с които да си говоря, просто е пълно със студенти от други страни, главно Германия и Полша, но Испания да кажем също не остана незабелязана... Ние пък мисля, че много се харесваме на всички, защото определено сме много общителни и не се притесняваме, а и изглеждаме интересно на фона на русите и синеоки поляци и германци. Дори полският ни приятел каза, че жените с кафяви очи в Полша били екзотични... :P
За една седмица има много за разказване, но мисля, че няколко снимки ще свършат по-добра работа за сега... :)
Никога не знаеш колко багаж имаш, докато не започнеш да го подреждаш в куфара... и тогава разбираш хората от филмите, които скачат върху куфарите, за да ги затворят. Уж нямаше какво толкова да слагам, а сега... прелива ли прелива. И май и аз ще трябва да скачам отгоре... :X Да приготвяш багаж в 40-градусова жега не е най-приятното нещо, да знаете. И като погледна палтото, което стои на леглото ми, се припотявам още 5-6 пъти (whew). Направо нямам търпение да смъкнем градусите с поне 10... Винаги съм знаела, че вирея по-добре на хлад и студ. Е, сега ще видим дали наистина е така, защото ме очаква як студ в следващите няколко месеца. Дано да има кой да ме изчуква. От леда де... :P Все си мисля, че забравям нещо, въпреки че май всичко, което може да се вземе от нас е взето... то ако хвана още нещо вечеее... няма да можем да излетим от летището. Преди седмица куфара беше само 15 кила, но сега някак леееееко се съмнявам, че е под 20... :P Прекъснаха ме, но пък успях да изтегля куфара... закова на 20 кг. Молете се кантарът да е верен, иначе ще има цирк на летището... :P Иии скоро ще ви покажа на къде съм се запътила... :)
Влакът потегля... ще се видим отново след 5 месеца. В транс съм, дори и сега, докато пиша. Мислех, че скоро няма да ми се случи... Седя на място до прозореца и гледам навън, само че нищо не виждам. Слушалките са в ушите ми, но сигурно и другите чуват какво слушам. Мисля си... Всъщност ако трябва да напиша това, за което си мисля сигурно ще излезе нещо съвсем безсмислено, неразбираемо. Всичко в главата ми се блъска. Гара. Преглеждам - "няма нови съобщения". Пускам песента отначало. Шоколадът в сака ми сигурно се е разтопил съвсем. А не беше предвидено да го вземам... През целия път ръката ми се показва през прозореца, за да се сблъска този път с топлия, тежък дневен въздух. Нощният хладен вятър, развяващ косата ми във всички посоки, остана някъде зад мен... Дали не минахме още една гара...? Отдалечавам ли се, или се приближавам? Ще попитате от какво и до какво... Ми и аз не знам. От едно се отдалечавам, до друго се приближавам... нали все така се получава? Да, винаги така се получава... Дясната ми ръка се носи във въздуха. А лявата търси дясна... Преглеждам - "1 ново съобщение". Следваща песен. А косата ми мирише на липи...
Изтръгвам слушалките от ушите си и ги прибирам в чантата. За малко да изпусна гарата...
Влакът пристигна... ще се видим чак след 5 месеца. А музиката продължава да се чува тихичко от чантата ми...
Все едно съм застанала пред море... Днес ме залива цялата с огромните си вълни, тегли ме с мощните си ръце навътре, към себе си. А утре ще се прибере някъде там и дори и да искам, няма да мога да го докосна. Вълните му ще бягат назад, не напред...
Мисля си... Ще е интересно да се видим сега. Колко време мина? Вече дори не го броя. Доста неща не ги броя вече, не ги помня, не ги мисля... Определено ще бъде различно. Срещите с хора, които са ти скъпи винаги са изпълнени с много вълнение. И тази няма да направи изключение. Само че чувството ще е маааалко по-различно от преди... Защото наистина го чувствам различно, в добрия смисъл. Странно е усещането да се освободиш от някого, да се изкопчиш... особено ако си се борил неимоверно дълго, за да го постигнеш. И сега, когато чувствам с цялото си същество, че вече съм се изтръгнала от теб, че нямам нужда да те виждам, че нямам нужда да те чувам, и че просто ми е достатъчно да знам, че си добре, отново нещо ме дърпа към теб... Този път вече, за да видя какво ще е по този начин. И да си докажа, че всичко вече е различно за мен, защото е важно да го видя, не само да го усетя. В един момент трябва да се сблъскаш с това, от което бягаш, за да разбереш дали въобще още ти пука за него... или просто бягаш напразно.
Определено не бягам. Въпросът е да не побегна отново...
От два дена съм като шило в торба. Нали знаете... Просто не ме свърта, адреналина ми идва малко. Причината, драги мои е, че предишните два дена пък изкарах в Търново, по едни или други причини. Като цяло ходенето беше спокойно... Път с влак (без изцепки и бъркащи си в гащите този път), среща с колеги, кино, кафета, 2-3 джина, разходка и, разбира се, ходене до корпуса, все пак и малко работа трябваше да се свърши. :)
Всъщност е странно чувството да отидеш в град, където до преди един месец си живял, а сега няма къде да останеш... като турист си. Но както и да е... Та аз понеже не исках да безпокоя търновските си колеги, си намерих една сносна квартирка за 2 нощувки при една много любезна жена - баба Надка. Местенцето беше напълно нормално, в тиха уличка, а и бях обградена само от адвокати и нотариуси... идилия, какво да ви кажа :D. Направо си паднах на мястото. ;)
Всъщност за какво ви обяснявам всичко това... И друг път съм имала изцепки, но този път определено остана в историята, а и води личната ми класация по преживявания след дискотека, а и като цяло... :D
Решихме с няколко колеги да излезем последната вечер, тъй, да се видим на по чашка, две. Излязохме, пийнахме ние, но то като си излязъл веднъж... не ти се прибира, особено ако си пътувал 5 часа с влак за това, а на другия ден ти предстоят още толкова на обратно, които си напълно съгласен да проспиш блажено. Защо пък да не отидеш и на дискотека? Замъкваме се на дискотека с една колежка и разкършваме телата до към изгрев слънце... Решаваме, че е време да си ходим и всеки поема към тях си. И тук, мили мои, настъпва и повратния момент. Стигам аз до портата на двора, на мястото, където съм отседнала. Портата обикновено е заключена, но ключът винаги е в ключалката, за да можеш да си го врътнеш. Да, но не и този път... Ирена се оглежда конфузно и в този момент й става ясно, че явно тази нощ нещата няма да се случват по нормалния начин. Тъй като е очевидно, не очебийно, че ще прескачаме оградата, оглеждаме и нея - височък зид и малка оградка на него... абе 2,5 - 3 метра, тъкмо! Мятаме чантата, а ключа за вътрешната врата хвръква, но него ще го търсим после... все пак още не сме стигнали до нея, имаме по-важни проблеми за момента... Хубаво, че зида имаше разни издутини, а Ирена не беше с токчета... тогава съвсем щеше да е запомнящо се. Докато прескачам оградата си мисля как ако някой ме усети, със сигурност ще ме разстреля... какво мислите, че правят с крадците? В крайна сметка съм в двора и дори съм успяла да намеря хвръкналия ключ, та затова победоносно се отправям към следващата врата, предвкусвайки сладкия сън и аромата на възглавницата. Ирена пъха ключа в ключалката. Тя обаче не ще да се отключва. Вадя и пъхам пак... И в точно този момент отново се замислям, че съдбата може да се гаври с теб по всякакъв извратен начин, стига само да поиска... Как беше възможно на едната врата ключа да липсва, а на другата да са го забравили вътре...?! Два дена Ирена излиза и влиза като цар, но точно тази вечер, в точно този ранен час, всички врати решиха, че няма да се отворят и толкоз! :X Представяте си колко много неща изговорих на ум, осъзнавайки, че явно ще спя под звездите... В един момент обаче си спомних за едни стъпала към втория етаж, и за една врата точно към коридора пред моята стая. Веднага беше проверено, но разбира се шанса да си отворя беше близък до нула, та реших да пообиколя къщата от други страни... белким има някой отворен прозорец. Някак си, не знам как въобще мислех за такива неща в този момент (сигурно е било следствие от 5-те часа в дискотеката преди това), се сетих за припева на една популярна песен - "... за крадец не ставаш, сине, ти си будала...". Ама както и да е... Обикалям аз къщата, но се оказва, че дори и през лятото, дори и в най-големите жеги, дори и при 40 градуса в Търново, нито един прозорец не беше отворен... дори и този на кенефа (да ме извините за думата, но се надъхах от спомена... :D :X ). И тъкмо, когато се насочих да поседна някъде и да чакам края на тая дъъъълга нощ, се чу някакъв шум от къщата. И алелуя! За мое щастие (което, вярвайте ми, беше огромно) баба ви Надка беше решила да отиде до тоалетната точно в този ранен час, точно, когато вече бях обиколила де що можеше от двора, и когато вече дори мислех да звъня на някой да ме приюти. Поглежда Ирена и що да види?! Прозореца на кухнята - отворен, а баба Надка - в тоалетната! Замисли се тогава Ирена... да се шмугне ли бързо през прозореца, или да изчака баба Надка и да й чукне, за да отключи тя на бедното дете... След кратък размисъл обаче Ирена реши, че вторият вариант е доста по-добър, тъй като ако баба Надка я хване с единия крак през прозореца, определено ще й докараме някой инфаркт... Женицата всъщност дори се завайка, че са забравили да махнат ключа от вратата, а аз на ум си мислех само - "ти остави това, ами за портата не питай също...". На другия ден само се чудех какъв късмет имах първо да ми се паднат заключени и двете врати и то точно тази вечер, а също така и какъв огромен късмет имах все пак да не остана да спя под звездите (въпреки че нямаше да е толкова лошо ;) ). И все пак следващия път мисля отново да отида там, поне вече имам опит с оградата... :D ;)
Та така де... тези дни ми е мааааалко скучно, ама сега разбирате защо. Скоро пак ще ходя нататък, та да видим какво ще е този път... Може пък да не успея да изляза тогава, знам ли... :D
Отново... Онова ужасно чувство, когато нещо страхотно ти се е случило и така искаш да се повтори... Само че не зависи изцяло от теб, дори почти не зависи от теб. И просто увисваш в пространството, като в чакалня... И само си спомняш, и се усмихваш докато вървиш пеша по улиците, докато си в автобуса, докато си във влака... Лягаш си и въпреки че заспиваш, не спиш. Не спиш, а преживяваш наново. И петте часа сън всъщност са още пет часа еуфория. Защото ти е нужна още една доза, и още една...
Не ви казах, че видях падаща звезда онзи ден. Беше огромна, много близка, много красива и вероятно само аз й бях зрител. Нищо не си пожелах. Знаех, че мога, само че... в този момент имах всичко, което исках. Човек не трябва да си насилва късмета... Понякога нещата просто се случват.
... В късния преди обяд се събуждаш, но всъщност не си буден. Носиш се в един приятен унес и пак си някъде там, където си бил преди 5 часа. Само че вече си мислиш, че е трябвало да си пожелаеш нещо на падащата звезда... Още една глътка, още една дума, още един танц... още един път... от всичко. Кога ще се научим да се радваме истински на това, което сме преживели, без да усещаме тъга от това, че повече може да не се повтори? Има ли такъв вариант? Просто да се насладиш на факта, че нещо е било... и толкова. Алчни ли сме, или просто искаме да бъдем обичани? Или пък "просто" не беше точната дума...
Няма случайни неща. Нещо се чупи, нещо се къса, нещо бива изхвърлено... Това винаги е знак за край. Точка. И за нещо ново. Защото "майната му на старото"! Нещо се чупи, нещо се къса, нещо бива изхвърлено. Отношенията са част от това нещо. И, по дяволите, понякога е хубаво да правиш чистка! Сега разбирам защо чистенето така зарежда с енергия, вместо да изморява. Станала съм по-подредена, не търпя стари боклуци, упорити лекета и червило от женски устни по чашите. А може би щеше да е друго яче, ако използвах червило...
Измих всичко до блясък, излъсках пода и този път не залепих нищо. Нещо се счупи, нещо се скъса, всичко беше изхвърлено.
Докато сезоните навън се сменят осъзнавам, че и тези в мен са се сменили... отдавна. Но не е лято все още... Есента съм заменила с пролет. И е чудесно! И всички вътрешни противоречия до сега явно са били просто предчувствие за настъпваща пролет...
Няма опадали като листа спомени, събиращи се по неизметените улици, няма сивота и тъга. А толкова дълго бе есен, че това да не чувстваш тъга ти се струва нещо нередно... Не, не, душа, просто дойде и твоята пролет... която така дълго чака. И сега има само мечти, красиви залези, мириз на трева, куп възможности и неописуемо желание да ги преследваш. И ще постигнеш това, което искаш, защото си го заслужила с годините, прекарани в есенна дрямка.
Сигурно си мислите, че тя иска да забрави есенните си дни. Всъщност не, предпочита да ги помни. Защото тази вечер едно момиче й напомни, че най-голямото наказание за един човек са самотата и забравата...
Та така, намирате се в моята пролет. А кой е сезонът при вас?
Отново вали. Когато вали започвам да мисля за странични неща, такива, които в момента не са ми належащи. Трябва да удължават дните до първия изпит с един, за всеки един дъждовен ден. Нечовешко е да учиш и когато има балове. Не ми пречат, не ги чувам, но постоянно мисля за тях. Или пък за себе си преди 3 години... И всееее повече не ми се учи. А кредиторът ще иска да му престирам на 3-ти и то точно, без недостатъци и отклонения. А пък аз все повече си мисля, че ще има да плащам много... солено ще ми излязат тея балове, а дори няма да облека рокля.
Покрай 24 май винаги се обаждат старите познати и приятели, съучениците. Някои го направиха, други не. Какво правиш, когато някой те е изритал от живота си без причина, а сега пожелае да се завърне, че и без обяснения, без "здравей", без нищо? Аз ще ви кажа. Теглиш му една майна, усмихваш се със злорадство и продължаваш да четеш за залозите и ипотеките по-надъхан от преди. Някои хора не заслужават да им се дават нови шансове. Просто не знаят какво да правят с тях, когато ги получат. Дано някой ги научи как се използват.
Странно е как понякога нямаш нужда от никого. Направо копнееш да останеш сам със себе си, да чуваш единствено своите мисли. А друг път неистово се нуждаеш от хора, от думи, от погледи... А понякога човек усеща странното желание да види хора, за които не се е сещал скоро, които не е виждал цяла вечност, и за които все по-малко мисли. Но искаш да видиш точно тях, никой друг. Може би е своеобразно докосване с миналото, или пък бягство от настоящето, от близкото бъдеще. Може би е носталгия... или пък просто усещаш липса... И докато си мислиш всичко това, тайничко се надяваш (дори не искаш да си го и помисляш, защото знаеш, че няма да се случи) на една малка изненада. :)
Ох, определено сесията е едно мудно и депресарско време, което не ражда почти нищо хубаво. Само седиш над учебниците и си мислиш за глупости, слушаш как навън крещят под дъжда и се чувстваш жалък. Какво невероятно време! :]
Наистина е хубаво, когато се прибереш вкъщи. Този път особено почувствах предишното темпо... След крайно забързаните месеци, една седмица релакс не беше излишен. И го почувствах с цялото си тяло... отпуснах се (до колкото може да се отпусне студент преди тежка сесия). И наистина не ми се прибираше, не ми се връщаше към забързаното ежедневие, задачките, изникващи всяка минутка, изпитите, които ехидно ми се усмихват и ми махат, и непрекъснатия контакт с изкючително много хора (нямам нищо против хората, просто на човек му се приисква малко уединение понякога :) ).
Шуменски красоти... ;)
Вчера в детската градина...
Мазньо :D
Демонстративно ми е обърнал гръб... :D
Мамин убавец :P
Домашно производство ;)
Бубо 3 :D (много ми бягаше, голем нервак... :X)
Варна - морето...
... сините вълни...
... вятъра в косите... (без голите жени :D)
И сега с нови сили трябва да премина някак през месец Юни и то невредима. А после... ще видите... ;)
