Единият живот не струва нищо!

Така си е! След всичко, което се чу по медиите ни през тези месеци, мога смело да заявя, че животът няма цена. И да, вероятно не го казах правилно, а дори доста поетично... Животът, драги читатели, не струва и пукната стотинка! И вашият, и моят, и животът на вашето дете. Всичко е оставено на произвола. Или по-точно в ръцете на имащите се за богоизбрани. Аз не вярвам в Бог, не вярвам и в приближените му! Няма богоизбрани, няма съдници! Ние сме всичко наведнъж, ние сами определяме животите си, и никой друг.

Нека се върнем в далечната 1990 година, в която аз – Ирена Чакърова, съм проплакала за първи път. Всички са щастливи, родата е дошла да види малкото вързопче. Отнасят ме вкъщи и така започва моят съзнателен живот – рождени дни, обелени колена, игри до късно вечер, много приятели, вкусните манджи на мама и баба, татко да те учи да караш колело, училището, което колкото мразиш, толкова и обичаш, първите целувка, любов, държане за ръка и тем подобни, студентството с „изпити тежки и нощи горещи“, раждането на първото ти дете... Кръгът се затваря и се търкулва наново по склона живот. Нищо не може да ти донесе повече радост от това да изживееш всички тези моменти, а след това да гледаш как твоите деца ги преживяват. Това е чудото, наречено живот!

Някои обаче, нямат този шанс – да преминат през всички тези радости, терзания, любов, успехи и падения... Някои нямат шанса дори да започнат... Кой решава? Кой си ти, който определяш дали аз ще живея и в момента ще пиша това? Знам, че стоиш и четеш , и дори заканвайки се, казваш: „Еййй, как говори, ама ако не бях аз навремето...“. Знам. Знам също, че колкото и да си мърмориш, няма да се покажеш, защото и ти знаеш, че не можеш да кандидатстваш за мястото на съдник. Дълбоко в себе си осъзнаваш, че в твоите ръце не стои решението да дадеш или не, а задължението да помогнеш този живот да продължи, защото той вече е започнал и без твоята помощ.

„Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление. „ Това гласи чл.28 от Конституцията на Република България. Ти ли реши, че можеш да пренаписваш законите, не само тези, но и природните? Ти ли, който можеше да не си тук, ако... ?

Да съди, казват, може единствено Бог. Ако и той съществува... А вас, които сте изгубили човешкото в себе си, които подхвърляте живота като торба домати на пазара, които смятате, че сте там, за да решавате... Вас ви осъждам! Не се притеснявайте, това е просто част от живота, който така благородно ви е бил предоставен. Пожелавам ви да живеете дълго, компенсирайки това, което сте отнели. Вярвам, че ще живеете вечно...

Знам, че вероятно никога повече няма да отворите тази страница, и дори се надявам да я затворите с чувство на срам. Ако пък не, тогава няма проблем. Все пак това е просто мнението на едно момиче, което дори можеше да не е тук...

Posted in: Размишления