Познаваме ли се...?

Здравейте. Познаваме ли се? А... аз си мислех, че Ви познавам...

Защо често ни се случва да си мислим, че познаваме някого едва ли не по-добре от самия него? Какво ни дава тази увереност? Нима всички хора са толкова прозрачни и предвидими? Минава време, смели сме се, забавлявали сме се, понякога сме плакали, друг път пък сме се карали. И казваме, че се познаваме. Нима това е достатъчно?! Това, че си видял другия да плаче, че тъжи за нещо, означава ли, че го познаваш, че вече си вникнал в сърцето му? Не. А дали искреният му смях е ключът към неговата същност? Възможно е. Човек е най-естествен тогава, когато се смее с глас, когато очите му се смеят... Но нима е толкова просто? Не е, разбира се. Ако беше толкова просто, щяхме да преценяваме хората бързо и лесно, а на всичкото отгоре и правилно. Нямаше да има заблуди и последващи разочарования. Честно казано и аз нямам отговор на въпроса какво трябва да се случи, за да кажем, че познаваме някого достатъчно добре. Причината е, че и аз често изпадам в заблуждението, че знам всяка черта от нечий характер, но в един момент, когато той започне да действа алогично (на база на твоята логика), се замисляш... Познаваме ли се? В крайна сметка човешките същества са наистина непредсказуеми, а човешката мисъл, казват, е безгранична. Тогава как може да опознаеш някого... та това е невъзможно. От друга страна, ако сме обречени да не познаваме никого докрай, то какъв е смисълът да опознаваш, да се сближаваш, да се мъчиш да разгадаеш нечий сложен характер? Щом всички ние сме едни безкрайни реки от мисли и чувства, то защо са всички тези усилия да бъде сложена стена по средата на реката, защо въобще хората се опитват?

Казват, че познаваш някого, след като си го виждал в екстремна ситуация. И какво... значи ще го позная истински, ако е изправен пред смъртна опасност? Поставен в такава ситуация, човек проявява черти, доста първични, груби и егоистични. Нима това трябва да е истинската му същност? Някак не мога да се съглася... И пак нямам отговор. Наистина няма как да опознаеш някого, опирайки се на една ваша среща, на една негова дума или негово действие. Все едно да си купиш торта... няма парче, еднакво с другите. В едното ще има стафидка, в другото лешник, а в третото може да няма нищо... дори може да са пропуснали да сложат крем между блатовете на някое. И ако сте на диета, ще разсъждавам по друг начин... Да видиш един от номерата на фокусник не означава, че си видял всичко, на което е способен. Та той е съвкупност от всички карти, шарени цветенца и кърпички, гълъби и мишлета... Така и всеки един от нас е сбор, съвкупност от емоции, възходи, падения, чувства, сълзи и усмивки, обиди и комплименти. Чудите се как може да сравнявам чувствата с вълшебните карти на фокусника... Ами ей така! Нали и чувствата са вълшебни? И тях, както фокусника картите, ги крием в едно вътрешно джобче, скрито за останалите. И в един момент – Хоп!, изваждаме по някоя и друга обич, по някоя и друга омраза, или безразличие. Като се замислите и чувствата имат бои – сърчице за любов, пика за омраза, а понеже карото ми е едно никакво, може да мине за безразличие...

Може пък да не е нужно да опознаваме някого, може това да е просто една от онези недостижими цели, които виждаш, но не можеш да постигнеш. Нещо като дъгата... Като малка си мислех, че мога да мина под нея и бягах ли бягах... Каква приятна заблуда. Започнах да осъзнавам колко много заблуди има на този свят. Но това е тема на друг въпрос... Може би наистина тази недостижима цел е пред очите ни и винаги в ума ни, за да ни побутва или издърпва когато се наложи. Да се стремиш към някого, без каквито и да е гаранции (в този свят няма никакви гаранции), да знаеш, че опознаването му е постижимо, колкото да изчетеш всички книги на този свят в един живот, но все пак да не се отказваш. Какво да му кажем на това?! Мазохизъм или амбиция? Или може би болна амбиция... Не знам. Но истината е, че всички се стремим към едно и също нещо – да опознаем някого, независимо от причините. Въпросът е там, че няма как да те опознаят, ако ти сам не познаваш същността си. Или така казват... Аз още не съм много съгласна. Възможно е идеята на този толкова объркан свят, с още по-объркани взаимоотношения, да е събирането на две или повече души, които взаимно да се опознават. Аз ще ти покажа какъв си, а ти ще ми покажеш моята същност... Защото някой беше казал, че най-хубавото огледало са чуждите очи... Може ли да се огледам в твоите?

Posted in: Размишления