Любовта е грозна (или каква е работата с пеперудките и кончетата)

„Любовта е винаги търпелива и добра. Никога не е ревнива. Любовта никога не е надута, нито суетна. Не е груба, нито егоистична. Любовта никога не е обидена, нито сърдита...“

Все по-често чета тази мисъл, взета от един известен почти на всички филм. Преди я подминавах с усмивка и тъжно замечтаване. Днес вече не се усмихвам на искреното хорско заблуждение. Да ме извиняват обидените. Вече дори не ми звучи и приказно. Звучи ми някак празно откъм съдържание, стъпкано, омачкано и съдрано като стара обувка. Ако си спомняте една реклама, на която беше показано сърце от хартия и всичката мръсотия и кал се изливаше върху него, ето това ми напомнят тези думи. Но както и да е... Любовта винаги е била любимата ми тема за писане и размишление, понеже откривах красота и изящество в нея. Изпадах в умиление и едва ли не си представях пеперудки и розови кончета по зелени полянки... Каква заблуда. Каква самозаблуда. Е, може и да бъркам, и вероятно бъркам. Не е да не съм виждала кончета и пеперудки, просто някак вече не ги виждам в розово. По-скоро са сини или сиви... Вероятно не разбирате какво точно имам предвид, затова ще го кажа така... Променихме се. Не, светът не се е променил и грам, ние се променихме. И пеперудките се промениха, че дори и кончетата. Докато си летяха и бягаха на воля, смееха се и си бяха розови, изведнъж някой сложи всичко в голям балон и го духна,  а на тяхно място останаха само сенките им. Вероятно затова са сиви...

Докато мислехме, че любовта е „добра и търпелива“, изведнъж (или не толкова изведнъж) някой махна паравана и разбрахме, че се намираме сред непознати улици и непознати хора. Вече не виждаме любов, а интерес, егоизъм и лееееко съчувствие (не се радвайте, и за това идва край). И сега виждате добри хора, добри постъпки, добри очи, но не и добра любов. Има привличане, но няма любов. Има нежност, но няма любов. Има разбиране, но няма любов. Защо? Защото всички тези „приказни“ изречения са нереални. Защото са създадени за обезверените... да ги накарат да повярват в нещо. Защото на никого не му се иска да повярва, че светът е несъвършен, и че любовта е сурова и несправедлива. Че дори и когато е била по-чиста от всякога, тя пак е била егоистична. Няма търпелива любов! Тя винаги бърза, като че ли ще остане неизживяна, недоразбрана, неоценена. Все търси, все рови и накрая намира... края си. Любовта е ревнива до нема и къде. Няма универсална истина за ревността, тя просто е там и това е. Има суета, неразбиране, обида, негодувание. Всичко това е там, просто всеки избира дали да го види или не. Любовта е груба и жестока. Няма друго чувство, което така да стъпква, премазва, смачква, да те издълбава, оставяйки чувсто за празнота. Не знам дали знаете, но сърцето наистина боли. Чувстваш тъпа постоянна болка, сякаш мускула ти се смалява и имаш чувството, че ще изчезне. Точно тогава имаш и чувството, че те издълбават, като с лъжица... все едно си кофичка кисело мляко и някой периодично решава да си вземе малко, а защо не и още малко... Сърцето наистина боли.

Много често казват за мъжете или за жените  – с тях зле, без тях още по-зле. Та и тук така. С любов зле, без нея... да не говорим. И сега какво? Да се обречеш на самота, или да отдадеш цялото си същество на мизерното чувство за пълноценност, което ти дава един човек? А веднъж погледнал зад паравана, можеш ли да сложиш отново розовите очила? Всъщност след като любовта не е „цветя и рози“, то това не значи, че я няма. Просто е малко по-гозновата, отколкото ни се иска. А ние не искаме да я възприемем така. Е, това си е наш проблем, нали така? Ако вярваме, че Оскар Уайлд е бил прав, казвайки, че от двете трагедии в живота – да не получаваш това, което искаш, и да го получиш – втората е по-лоша, то излиза, че е по-добре да не получаваме любов, тъй като иначе ще бъдем по-нещастни от всякога. Защо тогава великият Шекспир е казал, че живеят само влюбените, а останалите просто съществуват? Къде е истината? В пеперудките и кончетата или в сивите им сенки? Да искам ли любов, или да бягам от нея? Защо са ни всичките тези клишета, след като не можем дори да си дадем сметка какво ни се казва с тях? Наистина ли са създадени за тези, които нямат вяра? За да повярват...

Е, аз вярвам. Или поне така си мисля... А всеки, който вярва, знае, че когато слънцето изпече над зелената полянка, там неминуемо има както розови пеперудки и кончета, така и грозни, сиви сенки, надничащи зад тях.

Posted in: Размишления