Трябва да ти дам любовта си! Вземи я. Не я искам. Приюти я при себе си, пази я, както знам, че можеш, защото аз не мога да й дам това, което иска. Не мога да угодя на постоянните й капризи... явно само ти можеш. Направо не издържам на непрестанното й мрънкане – това искала, онова искала... И тя не знае какво иска вече! Не ми дава миг покой! Не мога да спя, не мога да се храня нормално, винаги ме занимава с нейните измислени трепети. Кой го интересува?! Преди ми беше хубаво с нея, споделях желанията й, че дори и мъките й. Но сега...
Първо си мислех, че аз съм луда, но сега не знам кой е лудият. Като обезумяло животно е... Казваш й да стои кротко, а тя – не! Завързваш я, а тя започва да се дърпа. Накрая ти идва да я затвориш в някоя клетка и да я държиш там насила! Но и на теб ти става кофти и се отказваш от идеята. Тогава ти хрумва нова – решаваш да я подариш на някого. Да! Да, ама не... Подарявала съм я на кого ли не. На приятели, на непознати дори... Дали тя не ги харесва, или те нея, не знам, но накрая ми я връщат и пак заживяваме заедно. Любовта ми е неразделна част от мен. Вече знам това и не се съпротивлявам. Тя обаче, като че ли не иска да се примири, че ще си живеем само с нея, двечките... поне за сега. „Луд умора няма, само се поти“, са казали хората, та и при нея така...
Но ще ти кажа защо пиша точно на теб. Тази лудата, моята любов, съм я виждала да се усмирява само когато си наблизо. Ти си моят спасител, а явно и нейният. Теб иска и това е! Затова ще те помоля пак... Вземи я! Не я искам вече! Вземи я със себе си, отведи я далеч от мен, защото само теб търси. Не искам да си го признавам, но дори ревнувам малко от теб... Как да се примиря, че иска теб повече от собственика си...? Такава си е тя, моята любов. Буйна, несъвършена, непримирима. Когато си науми нещо, трудно можеш да я разубедиш. И понеже знам, че това ще е единственото, за което няма да ми противоречи, ти я подарявам. Прави каквото искаш с нея, тя няма нищо против.
Ето, давам ти любовта си...
0 коментара:
Публикуване на коментар