събота, 16 април 2011 г.

Absent-minded friends...?


Ние, хората, много забравяме. И не говоря само за дати. Забравяме другите около нас, или по-точно тези, които преди са били около нас, но сега по стечение на обстоятелствата не са. Да, ако и преди не са ви свързвали много неща – ок. Разбираемо е. Но защо забравяме тези, които са били особено важна част от нас самите? Ей това си мислех тези дни... Ние ли ги забравяме, или те нас? Защото ако те напомняха за себе си по някакъв начин, на дали щяхме да прекъсваме толкова силни допреди връзки. Процесът никога не е едностранен като че ли...
Но хората са казали - „По-добре късно, отколкото никога“, и са прави. Хубаво е да драснеш два-три реда, за да кажеш, че не си забравил... И просто знаеш, че и на другия ще му стане приятно и ще предизвикаш нечия усмивка. Или поне се надяваш да е така...
Не е вярно, че времето разделя. Нищо не попречи на две приятелки да се видят на по чаша кафе, говорейки за вече порасналите си деца, за старите пориви и новите мечти. А не се бяха виждали цели дванадесет години... :]
Може би това беше причината да посегна към клавиатурата, но този път, за да изпратя едно електронно „Здравей!“ на тези, които ми липсват. На хората, които са оставили дълбок отпечатък в сърцето ми, а дори може да не подозират, че това е така. Просто исках да знаят, че съм насреща за тях, че помня. Помня какво са ми казали, какво са ми показали, какво са ми доверили. И празният ми ден някак придоби смисъл. Понеже ви писах. :)
А на тези, на които все още не съм – не съм ви забравила. Усещам ви в книгите, които ми подарихте, в снимките, които запечатаха дните ни, в усмивките, които ми дадохте. Защото получиш ли нечия усмивка, като че ли си го прочел и разгадал, а той ти е дал най-ценното си. :)

Благодаря, че осветихте деня ми! Липсвате ми! И дано, живот и здраве, след дванадесет години се погледнем със същата топлина и си дадем най-ценното, което имаме :).

0 коментара:

Публикуване на коментар