събота, 2 април 2011 г.

Даванка

Press play :]


Дай ми, че да ти дам. Ей на това се градят човешките взаимоотношения. Съзнателно ли е, неволно ли го правим... и аз не знам. Обаче е факт. И аз го казвам, направо се хващам на местопрестъплението! Искат ти нещо, а ти казваш или „длъжник си ми”, или „а ти какво ще ми дадеш?”... И аз какво, да се бия през устата...? Ами казах го! Че дори днес беше... поисках си. Ама вие не знаете те какво ми поискаха! Няма и да ви кажа. Не че е много... И не че ако ми дадат нещо, ще се почувствам по-добре. Не. По-скоро ми се иска и аз да си взема нещо от тях, но... то е толкова повече от това, което те ми искат, че ме е срам да си го поискам. Объркахте ли се? Оф, и аз малко се поомотах вече. Обаче си е така. Искам да си поискам, но предполагам, че никой няма да ми даде. Най-много да си замълчат тактично, а най-малко ще ми се изсмеят. Коя съм аз, че да искам такива неща... вече. Някоя, но не предишната. Нали така?

А те продължават да искат. А аз се усещам как съм готова да дам. Мамка му! Поддавам се с всяка минута. Как ли? Ами проблемът е там, че май ми харесва цялата тази работа. И май ми се иска... да давам. Спирачката обаче все още хваща и се спирам почти на косъм от удара – а аз ще получа ли... онова? Мълчание. Явно гражданското право е оставило следите си след днешното прелистване на учебника, защото в главата ми неканени изникват разни теории за мълчанието и какво означава то по нашите ширини. Пу! Явно съм запомнила нещо. Само че съм запомнила и, че мълчанието на някои определени субекти означава само едно – отказ. Нито повече, нито по-малко. То може ли да бъде и по-малко...
Май няма особен смисъл от тези дрънканици... Ще дам. И ще си поискам. Но не това, което искам в действителност. Защото съм прекалено търпелива (мазохистичните наклонности ги оставяме настрана) и обичлива... понякога. А това е едно „понякога”. Затова ще дам, не съм стисната. Но нали знаеш, че тялото е най-малкото нещо, което една жена може да даде на мъжа...



0 коментара:

Публикуване на коментар