Беше дъждовно. И мрачно. Или поне така й се струваше... Може пък да е било само „времето вътре в мен“. Всъщност май беше точно така – навън не валеше. Беше хубава, тиха, студена вечер.
Апартамент, една стая, двама младежи. Мълчаливо стояха и от време на време се споглеждаха, сякаш да проверят дали все още са тук... и дали всичко е истина. Май трябваше да е лесно... а какво излезе...
- Не искаш ли да преживееш същото с някой друг?
- ...
Това изречение щеше да се завърти в следващите няколко месеца. Вече дори не знам кой го каза първи. Не, лъжа... много добре знам. Като един вид само(заблужд)убеждение – отчаяно и без какъвто и да е замисъл. Изречено просто ей така. В стаята беше тихо, направо можеха да се чуят бясно препускащите им мисли... и стичащите се капки. И пак същия въпрос, и пак без отговор. Явно и двамата обмисляха възможността – какво пък?
Да... Една хубава, тиха и студена вечер – без дъжд, но с много капки по прозореца... И никой не си даваше сметка, че никога няма да е същото, с когото и да бъдат...
0 коментара:
Публикуване на коментар