"Тръгвам си от теб и август е септември." Или пък ти си тръгваш... Аз само махам за „чао“ и се усмихвам небрежно. Нали съм много твърда. И усмихната. И весела. И несломима. И... Чакайте, още ли говорим за мен?
Този човек не съществува. Никога не е съществувал и няма да съществува. Тъгата е моята муза, без нея съм нищо. Както и без смеха, и без него не мога. Те не си противоречат, дори напротив – допълват се. Усмихвайки се днес, утре ще напиша най-тъжните стихове. Тъжейки сега, утре ще се смея повече от всякога. Както се казва – ей без тези три неща не мога. ;)
... Тръгваш си от мен и август е септември. А може би наистина ми се иска да е така. Май още живея в онзи август, защото септември е толкова далечен...
П.С. Понякога наистина се чудя – да се смея ли, или да тъжа? Обичам и двете състояния до степен на мания... Благодаря, че ми ги осигуряваш.
2 коментара:
И така си свикнала да те убива, че ако спре няма да знаеш жива ли си още или не...
Противоречиво казано, но да. :) Това е усещането ми за цялост. ;)
Публикуване на коментар