Филм

Три, две, едно... И започвам отново. На фокус съм аз (колко егоистично, но напоследък е така), а някъде встрани стоят други фигури, замъглени, защото ми е писнало да ги фокусирам вече.

Винаги има някой на фокус. Някой друг, не аз. Това е така, не защото този някой е поискал, а защото на мен така ми е харесвало. Сега вече не знам дали е точно така...

Не че останалите не се бутат пред камерата, напротив. Винаги има някой, който проявява завидно желание да се приближи до теб, да застане до другите желаещи, или направо да ги изблъска от кадъра. И ти понеже харесваш, или направо обичаш реда и хармонията, започваш да се чудиш как да ги усмириш тези „желаещи“. А може би на теб ти харесва само един да заема кадъра...? Кой пък те пита...

Сега разбирам лафът - „Вкара се в голям филм!“. Наистина всичко е един филм, в който обаче ролите често се сменят. Нещо като „Дързост и красота“. Толкова да го ненавиждам този сериал, а знам, че и вие се смеете, когато обяснявате как баба ви все още го гледа, но все пак, като че ли животът може да бъде и такъв. Какъв ли? Ами такъв – каша, нереално забъркана, но каша. И си казвате, че на вас такова нещо не може да ви се случи. Не, ама да! На всички се случва, че дори и по няколко пъти. Такива неща могат да му се случат на човек, че дори и сапуненият сериал ще му се види скучен. И в един момент започваш да се чудиш дали не сънуваш. Или пък си се побъркал, защото, видиш ли, ти не си такъв човек... не можеш да изпадаш в такива ситуации. Можеш и още как... И филмът започва, а краят не е известен на никого. Няма нищо сигурно, има само предположения. И така стигаш до частта, в която се чудиш кого да изхвърлиш от кадър, или пък дали не е най-добре да оставиш само себе си. Но пък веднъж отрязани, някои сцени не могат да бъдат повторени отново... Ами тогава?

По принцип обичам да гледам филмите по няколко пъти. Ей така, за да се уверя, че не ми е убягнало нещо важно. Само че има някои филми, които е по-добре да не бъдат превъртани или повтаряни. Те са си интересни и без да знаеш всички подробности, завладяват те и някак си не искаш да ги разгадаеш напълно, дори и да не са ти много ясни. Тогава не мислиш кого да махнеш, и дали въобще трябва да махаш някого от филма. Той просто ти харесва такъв, какъвто е. И дори краят не е толкова от значение, не очакваш великата развръзка. Дори понякога няма нищо по-хубаво от един отворен край. Но само понякога...




2010г.

Posted in: Размишления