неделя, 15 май 2011 г.

До кога?

Is it over now...?


Вече знам - аз не съм в ред! Знаех си, че нещо ми куца, ама да съм чак толкова сбъркана... Как другите могат, а аз не...?! Никога не съм предполагала, че няма да успея, че няма да мога... Все съм си мислела, че нещата са прости и отминават с времето. Нали това се очаква от тях - да отминат. И точка. Вместо това те витаят като духове, които имат несвършена работа, и са далеч от определението за "просто". И въпреки че Бог не е нещото, в което вярвам, ми се иска да изкрещя: "Бооооооооооже, защо ми го причиняваш?!". Може би искаш да се развивам в друга насока...? Тогава защо не ме изпразниш от загниващото ми вече съдържание?! Защо го държиш там още? Ще е толкова по-лесно без него...
И още нещо искам да знам... До кога?! "Вечност" не е любимата ми дума, никога не е била. Само че все по-често си мисля за нея. И от това ме е страх... Първо - че краят на мъките ми ще е много далеч от днес, и второ - че няма да е щастлив. Това ще бъде просто един край, резултат от примирението ми... И толкова.



2 коментара:

Накрая разочарованието и напразното очакване ще убият каквото е останало... Ако имаме късмет :)

Много песимистично! Очакванията на един млад човек са винаги в много повече от това, което реалността може да предостави. Но това не може и не бива да бъде повод за съмнения и отчаяние.
Има мигове, когато човек се чувства много самотен, неразбран, отхвърлен. И тогава на помощ идват такива обикновени неща, които обръщат мислите точно на 180 градуса. Например едно хубаво напекло слънце, носещо със себе си новозараждащия се живот и надежда.
Или един весел поздрав от близък човек, който ти показва, че не си сама, че има и други, които те разбират.
А може би една овчица, която весело те гледа с леко малоумните си очички и сякаш ти казва "Ела, вълчо, изяж ме". :)
Силните духом хора неминуемо се сблъскват със самотата. Това е факт. Но и винаги намират начин да се самомотивират и да продължат напред.

Публикуване на коментар