Тази тема стои в телефона ми (за да не я забравя) от доста време. И все някак нямам нагласата да пиша по нея. Сега обаче, мисля, че мога да драсна два, три реда за това що е разбиране, има ли то почва у нас и очакваме ли да бъдем разбрани въобще някога.
Непрестанно слушам как мъжете, видиш ли (ей, така говореше една моя учителка по физика... колко й се смеехме тогава за това „видите ли“, а сега... :D), не можели да разберат тези „създания на природата“ - жените. Реплики от сорта на - „те, жените, не са хора“, и прословутата поговорка - „Има само два начина да се справиш с жените, но никой не ги знае. „, ги чувам непрекъснато. Очевдно мъжката част от света ужасно много се затруднява в разгадаването на женското поведение. Появиха се какви ли не писания, разясняващи какво значи всяка дума на нежния пол, защо въздиша тежко, защо ти казва „няма значение“ и т.н. . Добре де... Като се замислите, мъже, и вие правите същите неща. Какво се правите на приятно разсеяни... всичко ви е ясно! Оскар Уайлд е казал - „Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани.“ Кажете сега, не е ли вярно? И ние, жените, не можем да разберем някои странности, които често проявяват мъжете. И ние говорим по техен адрес (по друг начин казано – и ние бяхме там, и ние ги оплюхме!). Но истината е, че някои неща просто не могат да бъдат разбрани. Човекът е сложно същество и с риск да предизвикам мъжете ще кажа - „Да, и жените са хора!“. Вие не можете да разберете защо обичам да чета стихове, аз пък не мога да разбера защо си оставяте чиниите неизмити по една седмица, а после търкате като обезумели и псувате на глас. Ей такива екзистенциални въпроси остават неразгадани...
Въпреки че темата придоби доста сексистки характер, идеята не е такава. Въпросът е, че понякога човек има нужда да бъде разбран, или поне да му се покаже, че някой го е грижа за него. И дори да ти се струва „дребна работа“, и дори да не ти е ясно защо, аджеба, се случва всичко това, нищо не ти коства да удариш едно рамо на човека до теб. Няма да те затрудни особено да вдигнеш телефона и да кажеш „Да, разбирам. Не се притеснявай, ще видиш, че нещата ще се оправят.“ . Няма да ти паднат ръцете ако си поговориш малко с мен и напишеш едно „Чао.“ в чата преди да излезеш. Това е въпрос на възпитание и уважение.
Всички знаем, че „каквото повикало, такова се обадило“. Днес ти няма да си вдигнеш телефона или ще ми затръшнеш вратата, утре може да ти се наложи да застанеш пред моята. И тогава, питам се аз, ще има ли кой да ти отвори и да те утеши...?
Хората наистина са сложно устроени същества, но същевременно имат толкова прости желания. Да бъдат разбрани и подкрепени, да им се усмихнеш, да им помахаш, да им напишеш писмо... Понякога не е нужно дори да те разберат, а просто да те изслушат... Това е.
1 коментара:
До болка познато - да искаш толкова малко, а никой да не се сеща и това да ти даде.
Публикуване на коментар