24.03.2011 г. - моя милост натрупа още опит в скачането с бънджи. :P Да, днес пак скачах, за втора поредна година – третият ми скок. Какво да ви кажа... беше хубаво, пак леко страшно, изживяване един път! Но не беше като първият път. Определено. Всъщност доста повече се чудих дали да скачам, може би защото имах повече време, не знам. Тази година имах цяла седмица за размисъл, но все пак отидох. Един път в годината е, пък и бях казала вече, че ще скачам, нямаше как да се отметна... ;)
Още от сутринта бяхме на лекции. Приключихме на обяд, а до тогава мисълта, че ще скачам ми минаваше често през главата, а стомаха ми се свиваше на топка. Поне това усещане не се беше променило... С колежките се запътихме към моста към 14 часа, тъкмо беше напекло слънчице (нещо, което предните дни беше мираж). Цял ден духаше, но стъпвайки на моста, сякаш задуха още по-силно. Но както казах, гравитацията си е гравитация и ще си свърши работата. ;) Нямаше много желаещи. Тъкмо бяха екипирали едно момиче и очевидно аз бях следващата. Отново попълних декларацийка като през това време момичето явно се беше метнало (беше много тиха). И аз бях на ред... Малко снимки, малко усмивки, коланите, въжето, инструкциите. Момчето, което ме екипираше беше голяма шматка :D. Каза ми: „То на перилото е най-страшно. Може да се качваш!“ :D. Много успокояващо беше... хубаво, че бях скачала преди. Качих се и след няколко секунди вече летях надолу. Не ми се викаше, но като че ли това беше най-добрия начин да покажа, че ми е готино :P . И въжето се опъна... не беше толкова страшно, колкото миналата година. Летях си, махах си, виках си на воля, а отгоре ми се хилеха (отново) :P .
Както си се люшках, чух от горе момчето да казва: „Мацка, аз ше ходя да хапна малко, че съм гладен..." :D. Изкрещях само, че няма проблем, защото „на мен ми е супер тук долу“. Вятърът обаче си играеше с мен... почти не спрях да се люшкам, а спуснатото въже едва стигна до ръцете ми. След малко бях горе - на твърда земя :). Облякох се и си заминахме. Всичко се случи страшно бързо, сякаш превъртяхме лентата... Или просто бях претръпнала, тялото ми знаеше какво ще му се случи. Въпреки това си беше вълнуващо!
Сега едва пиша тези редове, понеже съм адски изморена... явно емоциите ми дойдоха в повече :]. Но си заслужаваше – и притеснението, и парите, и умората... Но не е ли това животът – да правиш нещата, които искаш, които те правят щастлив, въпреки всичко. Останалото е просто инструмент. Щастието е важно. А днес си осигурих една голяма доза от него. Надявам се да ви заразя, за да потърсите и вие вашето така чакано щастие. :]
0 коментара:
Публикуване на коментар