неделя, 27 март 2011 г.

Въздишките и ти...

Денят - пореден. Очакването - същото.

И мислите, и думите, и грешките...
И тъй остават непотребни,
и радостите ми, че и въздишките.
С теб си лягам, с тебе ставам,
и нищо, че те няма във леглото ми.
Чаршафите разхвърляни оправям,
миришещи на бурните ни вечери.
Усеща ли се похотта ни, снощната?
Или за нея сетива си имам само аз?
Усетих - ти отново беше лошият,
а аз - икона сред иконостас.
Аз още спях, когато ти си тръгна.
Без гузни погледи или слова.
Дори не пожела да те прегърна,
кога си се научил на това?!
Нима превърнаха те в празна сянка,
крилете ти отрязаха без жал?
Затворен, закопчан като във рамка,
кога ли пак ще бъдеш цял...?
Кога ли аз ще бъда цяла?
Разбита съм на малки светове.
И всеки иска само тебе,
и все към теб ме дърпа и влече.

Денят - пореден. Очакването - същото.
И мислите, и думите, и грешките.
Оглеждам се в лазура толкоз бледен,
и пак нахлузвам дрехите с въздишките...

1 коментара:

Ето това, което прочетох е една много зряла Ирена! Чудесно, въздействащо и с много интересно подбрани думи! Наистина ме докосна!!!!

Публикуване на коментар